Иcтория

[roki]

Същото както и при другите ако не намерите това което търсите знаете къде да пишете

[roki]

Хановете и царете на България

ОСНОВАТЕЛЯТ

През 679 г., когато нахлулите в земите по делтата на Дунав прабългари натикват армията на император Константин Погонат в Черно море, едва ли някой е предполагал, че това е нещо повече от най-обикновен епизод в борбата на Византия с постоянно нахлуващите от север варварски народи.

Но Аспарух, вождът на нашествениците, е дошъл тук за нещо по-различно от обичайното плячкосване на плодородната северна провинция Мизия. Третият по възраст от петимата синове на хан Кубрат, чиято държава на Волга се е разпаднала под ударите на хазарите, най-накрая е открил място под слънцето за онези от племето му, които са го последвали в неговия път на югозапад през необятните руски степи. Аспарух впрочем е открил и княжески престол за себе си - нещо, до което едва ли би се домогнал в родината си. Влизайки в съюз с местните славяни, през 681 г. той сключва първия си мирен договор с Византия - официалното признаване на една нова политическа реалност - България.

Държавните основи, положени от хан Аспарух (загинал около 700 г., вероятно в битка с хазарите), се оказват солидни и непоклатими като масивните каменни блокове, с които той, а и неговите приемници, строят своите градове, крепости и дворци в Североизточна България. Освен качествата на войник и строител този пръв български монарх явно е притежавал и изключителен политически талант, оплоден от продължителната държавна традиция на Волга. След неговата смърт ще измине цяло столетие на кланови междуособици за престола, на коварни интриги и военни експедиции от юг, от Византия; ще изминат около два века преди островът на прабългарите, народ от тюркското семейство, да бъде погълнат от заобикалящото го славянско море - и все пак до нас няма да достигнат някакви по-съществени сведения за търкания на етническа основа в този съюз, където първата цигулка се пада на малцинството. Аспарух впрочем изглежда е съзнавал собствената си мисия - по негова заповед например е съставена първата генеалогия на българските владетели, която извежда корена му от Атила.

КРЪСТИТЕЛЯТ




Наследил от предшествениците си силна и жизнена държава, но претърпявайки поражения в почти всички водени от него войни, княз Борис I (852-889 г.) предприема далновидни стъпки, които предопределят историческия жребий на България. През 864 г. той покръства себе си и приема името Михаил. Покръства семейството си и своите придворни. На следващата година с желязна ръка налага християнството в страната, като през цялото си властване лавира между противоречивите интереси на Рим и Цариград, постигайки едни или други изгоди за държавата.

Съдбовното приобщаване към християнската цивилизация, чрез нейния византииски модел, носи значителни дивиденти в международните отношения на България. Освен това Покръстването катализира вече напредналия процес на асимилация на прабългарите и траките от славянското мнозинство - процес, в който кристализира българската народност: славянска по своето самосъзнание, език, обичаи.

През 886 г. по покана на княз Борис- Михаил в България пристигат прогонените от Великоморавия ученици на славянските първоучители Кирил и Методий. Те са посрещнати с големи почести още на границата от българския управител на Белград (днешната столица на Сърбия). С благословията на княз Борис I в столицата Плиска, както и в другия център на страната- град Охрид, Македония, възникват две духовни средища с епохално значение за славянската култура. Само в Охрид за 7 години са обучени 3500 ученици.

С непоколебима методичност княз Борис I продължава своята мисия. Той свиква през 893 година църковен събор в Плиска. На него вместо "езическа Плиска" за столица на страната е обявен Велики Преслав. Прогонени са византииските свещеници, защото страната вече разполага с достатъчно добре подготвени собствени служители на Църквата. И най-важното- на Събора от 893 година българския славянски език е обявен за официален-админстративен и църковен. Този език е разбираем и за простолюдието. Той ляга в основата на една културна традиция, която за броени десетилетия прелива далеч зад държавните граници на България.

Извършил делото на своя живот, Борис, все още силен, се оттегля в манастир. Неговото управление дава културно отражение върху развитието на всички славяни и цяла Източна Европа. Той умира през 907 г. Преди да намери вечен покой му е било съдено отново да доказва своята вярност към Християнството- през 893 година, напуска за кратко манастира, детронира и ослепява първородния си син княз Владимир, защото съзаклятничи за възстановяване на езичеството.

След смъртта му, Борис I е обявен за първият светец на създадената от него българска църква. В днешно време прабългарското му, тюркско име, отъждествявано неправилно със славянското Борислав, се среща в почти всички страни, принадлежащи към християнската цивилизация. НАЙ-ВЕЛИКОДУШНИЯТ

Братовият син на Калоян, Иван Асен II, заема търновския престол от 1218 до 1241 г. Макар и военните му начинания да са успешни, той поставя под скиптъра си обширни територии между Черно, Бяло и Адриатическо море главно чрез дипломатически ходове. Разменната монета в тези пазърлъци са обикновено собствените му бракове или сватбите на дъщерите му, чиито дамски прелести той явно умее да продава на добра цена. Сродяването с унгарския крал например му носи в зестра Белградската и Браническата област в днешна Сърбия, а с латинците в Цариград - настойничеството над малолетния им император.

България е отново най-силната държава на полуострова - добре администрирана, с процъфтяваща външна търговия, живееща в мир и изключителна верска толерантност. Българската църква е отново официално призната независима патриаршия.

Най-сериозният военен конфликт по време на царствието му е битката през 1230 г. с византийците от т.нар. Епирска държава - тогава Иван Асен задържа в плен техния император Теодор Комнин и аристократите му, но пуска на свобода хилядите обикновени войници. Този жест, а и мирната му политика изобщо, стават причина по-късно кончината му да бъде оплакана от всички - и от българи, и от гърци, и от останалите съседи.

Макар и родът на Иван Асен II да прекъсва скоро съществуването си като българска династия, мнозина негови членове вливат кръвта на Асеневци във вените на монарси, йерарси и висши аристократически фамилии, някои от които, например в Италия, имат живи представители и днес.
ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Предполага се, че този уникален за ранния европейски феодализъм документ е съставен при основателя на българската държава хан Аспарух (681-около 700 г.). Продължен по-късно докъм 767 г., той представя родословието на българските владетели, започвайки не особено основателно с хунския вожд Атила (Авитохол). Продължителността на неговото управление, както и това на наследника му Ерник, има явно легендарен характер.

Паметникът е бил съставен на гръцки език, с вметване на прабългарските (тюркски) названия на годините на възшествието им. Смята се, че летоброенето на прабългарите се е основавало на цикли от по 12 лунни години, всяка от които е носела името на някое животно, например "шегор" ("вол"), "дилом" ("змия") и т.н. "Именникът на българските ханове" е достигнал до нас в преводи на църковнославянски език от XVI в., в които са запазени прабългарските думи.

Първата генеалогия на българските владетели показва удивително чувство за династическа и етатична приемственост между старата прабългарска държава на Волга ("оттатък Дунава") и новото прабългаро-славянско княжество ("отсам Дунава"). Ето нейния текст:

АВИТОХОЛживя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем.
ЕРНИК живя 150 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем.
ГОСТУН 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
КУРТ управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
БЕЗМЕР 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.
Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.
АСПАРУХ княз 60 и една година (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем.
ТЕРВЕЛ 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем.
СЕВАР 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом.
КОРМИСОШ 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем.
ВИНЕХ 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем.
ТЕЛЕЦ 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем.
УМОР (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а годината дилом тутом

[roki]

Троянската война


Троянската война е водена, според легендите, между град Троя в Мала Азия и ахейската войска и е породена от отвличането (или избягването) на Елена, жената на спартанския цар Менелай с троянеца Парис. Троянската война е едно от основните събития в древногръцката митология е в описана в серия от епични поеми, от които само две, "Илиада" и "Одисея" са оцелели до днес. "Илиада" описва последните 50 дни преди края на войната, а "Одисея"-та разказва за връщането на войната на един от гръцките герои-Одисей. Други части от историята са създадени от по-късни гръцки поети, както и от римския поет Виргилий в неговата Енеида.

Древните гърци вярвали, че събитията описани от Омир са истина. Смятали, че войната времево се е състояла между 13 и 12 век пр.н.е., а самата Троя се намирала в близост до Дарданелите в земите на днешна северозападна Турция. В по-модерни времена войната се е смятала за мит. Все пак през 1870г Хайнрих Шлиман открива руини във въпросната област, които впоследствие са приети от археолозите за остатъци от древна Троя
Пелей, Тетида и ябълката

Според древногръцката митология Зевс станал върховен бог като свалил от власт своя баща Кронос; Кронос също бил взел властта със сила от своя баща Уран. Зевс научил, че според пророчесто властта ще му бъде отнета от негов син. Според друго пророчество, морската нимфа Тетида, с която Зевс имал връзка ще роди син, който ще стане по-велик от баща си. Вероятно заради това Тетида била сгодена за най-възрастния цар- Пелей. Тетида родила от Пелей син - Ахил. Било предсказано, че той ще умре млад, в Троя. С надеждата да го предпази докато бил бебе, Тетида го потопила във водите на Стикс, правейки го неуязвим за оръжия. Само петата му, там където го е държала, останала непотопена. Когато порастнал Ахил станал най-великия от всички смъртни войни.

Всички богове били поканени на сватбата на Пелей и Тетида, с изключение на Ерида. Обидена (Хигин, Фабула 92), тя отишла невидима и подхвърлила под масата златна ябълка, на която пишело Kallisti, (На най-красивата) (Аполодор, Епитом III 2). За ябълката заспорили Хера, Атина и Афродита. Свадата станала ожесточена, но никой от боговете не смеел да отсъди за кого е ябълката, за да не си навлече омразата на другите две богини. За да разреши спора, Зевс поръчал на Хермес, да заведе богините в планината Ида, където пасял стадата младия троянски принц Парис, заточен защото имало пророчество че той ще подпали Троя, и той да отсъди. Богините се опитали да подкупят Парис. Атина му обещала мъдрост, умения в битка и възможността да стане един от най-великите войни. Хера му обещала политическа власт и контрол над цяла Азия. Афродита му обещала любовта на най-красивата жена на света (Омир, "Илиада", XXIV 25-30). Парис присъдил ябълката на Афродита и се върнал в Троя. С това си решение той превърнал Хера и Атина в свои смъртни врагове. В резултат на това при последвалата война Хера и Атина поддържали ахейците, а Афродита - троянците. След като взел решението Парис отишъл на гости на Менелай и в неговото отсъствие, с помощта на Афродита, убедил Хубавата Елена да стане негова жена (Аполодор, Епитoм III 3). Това и станало повод за началото на
Бягството (отвличането) на Хубавата Елена

Най-красивата жена на света била Елена, една от дъщерите на Тиндарей, царя на Спарта. Нейна майка била Леда, която била прелъстена от Зевс, който и се явил под образа на лебед. Източниците посочват различно кои от четирите й деца са на Зевс и кои на Тиндарей. Хубавата Елена имала много обожатели, но баща й се страхувал да я даде за жена на когото й да е от тях, защото това би породило недоволство и може би война. Накрая, един от претендентите за ръката й, Одисей от Итака предложил план, за да се реши тази дилема. Той предложил на Тиндарей да поиска от всички обожатели на Елена да обещаят, че ще приемат избора й и ще го защитават, независимо кого избере. Претендентите дали исканата клетва.

Елена избрала Менелай за свой съпруг. Менелай наследил трона на Спарта от Тиндарей, а Елена била неговата царица. Брат му Агамемнон се оженил за сестрата на Елена, Клитемнестра и се върнал обратно на трона в Аргос. При дипломатическа мисия в Спарта, Парис се влюбил в Елена и с помощта на Афродита я откраднал (или прелъстил) и я взел със себе си в Троя като своя жена.

Всички царе и принцове на Древна Гърция били призовани да спазят клетвата си и да спасят Елена. В историята на Елена има известна аналогия с по-ранното приставане на троянската принцеса Хезиона на Теламон от Саламин.
Събиране на силите

Одисей се оженил за Пенелопа и им се родил син -Телемах. За да не се включи в похода, той симулирал лудост и посипал своите ниви със сол. Паламед го изобличил като поставил невръстния му син на пътя на ралото и Одисей го изкривил настрани, с което издал здравия си разум и се присъединил към войската.

В Авлида по време на жертвоприношението изпод олтара изпълзяла змия, изкачила се на дърво и там удушила 8 малки врабчета и майка им и после се превърнала в камък. Калхант направил извода, че предстоящата война ще продължи 9 години и на десета ще завърши с превземането на Троя.

Гърците взели със себе си и костите на Пелопс, бащата на Атрей и дядо на Агамемнон и Менелай, тъй като оракул им казал, че това е необходимо, за да се осигури победата.

Войската на гърците е описана детайлно във втората книга на "Илиада". Тя съдържала 28 контингента от континентална Гърция, Пелопонес, Додеканезите, & #959;.Крит и & #959;.Итака.

Силите на Троянците са описани също там. В състава им освен самите троянци, водени от Хектор, влизали и армии от Дардания, Зелия, Адрастея, Перкота, Пеласги, Тракия, циконийски копиеносци, пейонийски стрелци, Halizones, Мизия, Фригия, Меония, Милет и Ликия.

Прорицателят Калхант казал, че гърците няма да победят без Ахил. Майката на Ахил, Тетида, знаейки че ако замине, синът й ще намери гибелта си в Троя, го преоблякла като жена в двореца на цар Ликомед в Скирос. Там той имал любовна връзка с дъщерята на владетеля Дейдамея и в резултат на това му се родил син -Неоптолем. Одисей, Аякс Телемонид и възпитателя на Ахил, Феникс отишли да намерят Ахил. Според една от версиите, те надули рог и Ахил се разкрил като скочил за копието си, за да се бие с нашествениците. Според друга история се преоблякли като търговци които продавали джундурийки и оръжие и Ахил бил разобличен като започнал да хвали не женските дреболийки, а оръжията.

Главнокомандващ на експедицията бил Агамемнон. Следващите по ранг били Менелай, Ахил, Патрокъл, двамата Аянт, Тевкр, Нестор, Антилох, Одисей, Диомед, Идоменей, Филоктет и Паламед. Състоящата се от 100000 воини и 1186 кораби армия се събрала в залива на Авлида (в Беотия, при пролива, отделящ Евбея от материка Гърция). Когато корабите достигнали Авлида, ветровете спрели да духат. Гадателят Калхант казал, че така Артемида наказва Агамемнон за убийството на свещен елен (или елен в свещена гора) и се хвалил, че е по-добър ловец от нея. Единственият начин да бъдела омилостивена богинята, бил Агамемнон да жертва дъщеря си Ифигения. Според някои версии, той го направил, но според други пожертвал елен на свято място, а според трети - Артемида взела Ифигения. Хезиод казва, че тя станала богинята Хеката. Еврипид, в трагедията си "Ифигения в Авлида", разглежда жертването на Ифигения, като патриотичен акт от страна на Агамемнон, а не като наказание за обида срещу боговете.

В Авлида по време на жертвоприношението изпод олтара изпълзяла змия, изкачила се на дърво и там удушила 8 малки врабчета и майка им и после се превърнала в камък. Калхант направил извода, че предстоящата война ще продължи 9 години и на десета ще завърши с превземането на Троя.

Гърците взели със себе си и костите на Пелопс, бащата на Атрей и дядо на Агамемнон и Менелай, тъй като оракул им казал, че това е необходимо, за да се осигури победата.

Войската на гърците е описана детайлно във втората книга на "Илиада". Тя съдържала 28 контингента от континентална Гърция, Пелопонес, Додеканезите, & #959;.Крит и & #959;.Итака.

Силите на Троянците са описани също там. В състава им освен самите троянци, водени от Хектор, влизали и армии от Дардания, Зелия, Адрастея, Перкота, Пеласги, Тракия, циконийски копиеносци, пейонийски стрелци, Halizones, Мизия, Фригия, Меония, Милет и Ликия.
Войната

Телеф

По пътя за Троя, гърците спрели в Мизия, където управлявал цар Телеф. Според по-късно предание, гърците спрели в Мизия по погрешка, но после били отнесени от буря в Мала Азия и отново стигнали до Авлида, където повторно тръгнали за Троя, след като принесели в жертва на Артемида, дъщерята на Агамемнон, Ифигения. След като гърците нападат цар Телеф, който е племенник на троянския цар Приам (син на сестра му). В битката Ахил ранява Телеф, а самия Телеф убива Терсандър. Раната не заздравяла и Телеф се обърнал към оракул, който му казал "този, който те е ранил, ще те излекува".

Телеф отишъл в Авлида и или се престорил на просяк, молейки Ахил да му помогне да си излекува раната или отвлякъл Орест и го държал като заложник с искането да бъде излекуван. Ахил отказал, заявявайки, че няма медицински познания. Одисей решил, че щом копие е направило раната, копие трябва да може и да я излекува. Парчета от копие били сложени на раната и Телеф оздравял.

Филоктет

Филоктет бил приятел на Херкулес. Той отплавал за Троя със седем кораба, пълни с войници и възнамерявал да се бие на страната на гърците. Когато спрели по пътя в Хриз за провизии, Филоктет бил ухапан от змия. Мястото загнояло и миришело ужасно; Одисей посъветвал и Атрей заповядал Филоктет да остане на Лемнос. Водачеството на хората на Филоктет поел Медон. Филоктет останал на о-в Лемнос сам цели 10 години, докато отново на станал нужен на гърците.
Пристигането в Троя

Оракул предрекъл, че първият грък, който стъпи на Троянска земя, ще загине първи. Протесилай, водачът на филакийците, сбъднал пророчеството. Бил убит от Хектор, синът на Приам. Гърците го погребали като бог и Хермес бил изпратен да го покаже за последен път на жена му, преди да отиде при Хадес в подземното царство. Съпругата му, Лаодамия, го последвала при неговата смърт. В алтернативна история, Хектор убил Протесилай а Лаодамия се самоубила от мъка. След смъртта му, неговото място във войската заел брат му Подаркес.

Гърците обсаждали Троя 9 години. Те плячкосвали близък до Троя град и Агамемнон си взел оттам за робиня, Хризеида, дъщеря на Хриз, жрец на Аполон. Когато баща й се опитал да я откупи, Агамемнон отказал и тогава Хриз се обърнал към Аполон с молба да накаже гърците. Аполон пратил на чума по войската им. С отказа на Агамемнон да върне Хризеида започва първата глава на "Илиада".
Хризеида и Бризеида

След дълги спорове между Ахил и Агамемнон, Хризеида се върнала при баща си. За отмъщение Агамемон взел любовницата на Ахил -Бризеида. Ядосаният Ахил, напуснал лагера на гърците със своите мирмидонци, които били сред най-добрите войни във войската. Ахил помолил майка си, богинята Тетида да отмъсти за него и тя придумала Зевс да направи така, че гърците да загубят войната, ако Агамемнон не се извини на Ахил. На следващия ден гърците загубили битката и много войни били тежко ранени. Троянците, предвождани от Хектор напреднали сериозно към гръцките позиции. Виждайки опасността от загуба, Ахил дал своите доспехи на Патрокъл и му казал да предвожда войската. Патрокъл бил убит от Хектор, който взел и златните доспехи на Ахил. Полудял от мъка, Ахил искал отмъщение за смъртта на своя приятел. Хефест му изковал нови доспехи. Ахил влязъл в боя и убил Хектор. След това влачил тялото му с колесницата си, обикаляйки Троя три пъти. Ахил отказвал да даде тялото на Хектор, за да го погребат както подобава. Накрая Приам, с покровителството на боговете го помолил и Ахил се смилил над опечаления баща. Битките спряли за 12 дни, докато Хектор бъде погребан.
Смъртта на Ахил и спора за доспехите му

Скоро след смъртта на Хектор, Ахил бил убит от Парис или с отровна стрела, насочвана от Аполон или както е написано в старите версии чрез нож в гърба или петата, докато бил при троянската принцеса Поликсена по време на примирието.

Диомед

Диомед почти убил Еней в битката, но Афродита, майката на Еней го спасила. Диомед ранил Афродита и тя изпуснал сина си, летейки към планината Олимп. Еней бил обвит в облак от Аполон, който го занесъл в Пергам, свещенно място в Троя, където Артемида го излекувала.

По-късно във войната Диомед се бил с Хектор и видял Арес, бога на войната, да се бие на страната на троянците. Диомед казал на своите войници да отстъпват бавно. Хера, майката на Арес видяла неговата намеса и помолила за разрешение Зевс, бащата на Арес, да го изгони от бойното поле. Хера окуражила Диомед да атакува Арес и той хвърлил стрела по бога. Атина забила стрелата в тялото на Арес и той изревал от болка и побягнал към Олимп, принуждавайки троянците да отстъпят.
Троянският кон

Краят на войната дошъл с един хитър план. Гърците измислили хитър план - да построят голям дървен кон, свещенно за троянците животно. Той бил изработен от Epeius и напълнен с гръцки войни, предвождани от Одисей. ОстаналаTA част от гръцката армия се приготвила да тръгва и троянците приели коня като предложение за мир. Гръцкият шпионин, Синон, убедил троянците, че конят е дар, въпреки предупрежденията на Ла& #959;к& #959;он и Касандра. Те вкарали коня зад стените на града. Цяла вечер празнували, нечувано щастливи от приключилата десетгодишна война. В това време, скритите в коня войници отворили вратите на града, за да влязат и тяхните другари отвън и градът бил напълно разрушен -всеки мъж и момче убити (включително пеленачетата), всяко момиче и жена, отведени в плен, всички богатства и имущества плячкосани и градът изгорен и разрушен до основи.

[roki]

Велики географски открития - начало и последствия


Новият свят
1.Причини за великите географски окрития
а-икономически
б-религиозни (разпространяването на християнската вяра)
в- социални (пренаселване на излишното население - безимотни селяни и дребни благородници)
!Последствия от нахлуването и завладяването на Константинопол от турците:
-след 1459 година търговията с Изтока намалява значително и е почти спряна.Причини : турските пирати и това,че източна европа
е завладяна от турците.
2.Откривателите - началото на великите географски открития е положено от Х.Колумб
- 12.10.1492 - трите каравели на Колумб достигат бреговете на един от карибските острови.Колумб смята че е открил островите около
Китай.
-1493 - второ пътешествие на Колумб.Посроен е градът Санто Доминго (о.Хаити),който става столицана Испанските Индии.
-1500 - Педро Алвареш де Кабрал достига днешна бразилия.
-1507- континентът е наречен на един от изследователите - Америко Веспучи : Америка.
-Фернандо Магелан открива истинският път към Азия заобикаляйки Южна Америка.ТОй загива по пътя,негов заместник е
Дел Канто.
3.Завладяването на Новия Свят
-Ернан Кортес завладява Мексико
-Франсиско Писаро в няколко последователни кампании от 1924 до 1928 разрушава Империята на Инките изпращайки огромни количества злато
в Испания
4.Резултатите
-Положителни - много нови земи с огромни запаси от благородни метали;непознатите до тогава храни - картофи,царевица,боб и т.н.;построяването
на нови градове даващи земи на множество безимотни европейци.
-отрицателни - количеството от благородни метали изпратени от новия свят значително нарастнало ,което довело до тяхното обезценяване.Това
също има множество последствия - прадокласното нарастването на цените на всички стоки , промяната на тежестта на всички социални групи ,
рицарското съсловие обеднява и запада, а едрите собственици изнасящи стоки на пазара забогатявали.
!!! Влиянието на откриването на Новия свят засегнало и променило изцяло живота в европейските страни,но също бил променен и живота на
коренното население на Новия свят.Множество култури били погубени заедно със своята история.Индианците които не били обити били направени
на роби или изпратени в специални резервати.

Новата икономика
1.Изместване на Европейския икономически център
-от юг на север.
а)издигане на атлантическите държави
б)западане на средиземноморските държави
!След ВГО Италия остава политически разпокъсана и запада не успявайки да постигне успехи в колониалните завоевания.
Европейският търговски обмен постепенно се съсредоточва в градските центрове на Нидерландия.
2.Структура на новата икономика
а)промяна на търговските пътища
б)отваряне на пазарите-капиталистическа икономика.
!Антверпен и Амстердам били в Нидерландия която била под властта на Испанскат корона..Те стават център на пазарните и икономическите
отношения тъй като на техните кейове корабите от Америка и Азия разтоварвали различни екзотични стоки (кафе,какао,тютюн,захар подрпавки
и коприна и т.н.)


Новата религия
1.Кризата на католицизма
а)църковен монопол
б)нападки срещу богатството и алчността на църквата
!Реликвите,чудесата и индулгенциите замъглявали същината на християнството и приравнявали искрената вяра с преклонението пред
материалните обекти.Това давало право на критиците да твърдят,че истинската вяра се подменяла от глупави предразсъдаци и най-обикновена алчност.
Недоволството от издигането на новата йерархия било насочено срещу Папата,кардинали и епископите.
2.Бунтът на вярващите
а)нови религиозни идеи
б)превод на библията-последтствия
в)подкрепа от страна на владетелите
г)протестанти
д)презвитерианци
Критиката над католицизма приела формата на нови религиозно идеи.Реформаторите изтърквали позовавайки се на библията че христос бил беден и не
упражнявал светска власт.Църквата пък била богата и с голяма власт ,и имала привилегии над обикновените хора.Светото писание станало достъпно за
хората,защото било превеждано на говоримите езици на обикновен европеец.
Началото на реформацията било поставено от Мартин Лутер (монах и теолог),който заковава "Тезисите" на портите на катедралата във Витенберг.В тях
той изразявал убеждението си ,че спасението може да бъде постигнато само по пътя на вярата.
(Общо взето тезисите значително намаляват власта на католическата църква).
3.Реформацията и реформацията в Англия
"На когото е властта на него е и вярата".
а) крал Хенри VIII
-създаване на англиканската църква - крал Хенри Осми бил обеден ,че няма власт кояйто да стои над неговата.През 1529 на събор на местното духовенство
се решава че той е върховен владетел и глава по Христовия закон.Английската корона се нуждаела от пари ,а английските благородници (джентри) от земи.ПРез следващите няколко години манастирите били разпуснати,земите им преминали под власта на короната ,която ги дала на джентрите.Кралят станал глава на реформираната английска църква - Англиканска църква.
б)ново църковно устройство
Реформацията била най-силна в германия.И без това намиращата се в криза църква,започнала да не получава парични средства,защото германските принцове
продължили онова което Лутер започнал,спирайки изтичането на пари към църквата.
Края на германската реформация бил през 1555 година,когато с Аусбургския мир,който утвърдил протестантския принцип "На когото е властта на него е и вярата".
Жан Калвин (също реформатор и теолог) искал още по опростена църковна организация.КАлвинисткото движение било особено разпространено в Шотландия,
Нидерландия и Франция.
4.Контрареформация
а)инквизицията
б)католическите владетели
в)дейност на йезуидския орден
В средата на 50те на 17век Римската църква минава в контранастъпление срещу реформаторите.Влиянието на създадения от Игнаций Лайола през 1534 година
орден се осигоряавало от контрола над ума на европейският елит.Йезуитите обръщали голямо внимание на възпитанието и образованието на знатните младежи,
които в бъдеще щели да ръководят Европа.
!!!През 1545 папа Павел 3ти свиква един от най-важните събори в историята на католическата църква - Триденският събор.Основната задача на събора била
осъждането на ересите и мобилизирането на католическите сили - започнала Контрареформацията.
Тридесетгодишната война - 1618-1648. - Реформация срещу Контрареформация.Войната начертава завинаги религиозната карта на Европа.

[roki]

Църковно- национална борба на българския народ през Възраждането


ЦЪРКОВНО – НАЦИОНАЛНА БОРБА НА
БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО


Още първите идеолози на българското Възраждане Паисий Хилендарски и Софроний Врачански посочват трите основни цели на българското общество: културна, църковна и национална независмост. След създаването си през 870 г. българската църква се превръща в крепител на народния дух и център, около който се обособява културният апогей през X и XI век. Отсъствието на църковната институция през тъмните векове на османското робство е тежък удар върху българския народ. Процесът на националното самосъзнание, започнал през XVIII век е свързан с изграждането, както на просветни, така и на духовни институции, върху които да стъпи младата българска нация. Затова успоредно с борбата за просвета и култура започнала и борбата за национална църква. Борбата за национална църква по същество представлявала действие за национално обособяване на българите в рамките на Османската империя. Тази борба има ясно изразен политически характер. Църковно – националното движение било ръководено от нашата буржоазия и преминало през два основни етапа на развитие, през които българската нация съумяла да постигне целите си и през 1870 г. да създаде своята екзархия.
Църковното движение предизвикало голям интерес и било отразено по страниците на възрожденската преса. Веднага след Освобождението започнали да излизат множество спомени на преки участници в движението. Сред тази голяма по обем мемоарна литература, най – значима е книгата на Тодор Бурмов – “Българо – гръцката църковна разпра”. Сред изследователите най – голямо внимание на този проблем отделя Петър Ников в своя труд “Българско Възраждане. Църковно – национални борби и постижения”. В съвременната историография с тези проблеми се занимават автори като: Константин Косев, Николай Генчев, Зина Маркова и други.
С османската инвазия на Балканския полуостров, в това число и българските земи българската Патриаршия, възстановена през 1235 г. в Лампаск престанала да съществува. Унищожена била българската църковна организация и нейните ръководни органи. Този процес започнал реално още в периода на завоеванието, но ясно се очертал след превземането на столицата Търново. Тогава през 1393 г., със заточението на Патриарх Евтимий в Бачково било преустановено действието на българската патриаршия. Този факт дал възможност на Вселенската цариградска патриаршия да наложи властта си над българските епархии. Митрополит Йеремия бил определен от Цариград за търновски митрополит, акт с който преставала да съществува българската патриаршия. Българските земи били присъединени под духовната опека на Цариградската патриаршия. Същевременно тежки удари понесла православната вяра – десетки хиляди българи били помюсюлманчени предимно насилствено, създадената църковна култура /култови сгради, книжнина и други/ била унищожена. Многобройните забрани на поробителя за разпространение на християнската вяра оказази изключително неблагоприятно влияние върху цялостното културно развитие на българите. В административен план като формално независими институции се запазили Охридската архиепископия – до 1767 г. и Ипската патриаршия – до 1768 г. След този период дори формалната им самостоятелност била ликвидирана и те били присъединени към Цариградската патриаршия.
С утвърждаването на Вселенската патриаршия като единен представител на християните в империята, тя започнала да въвежда принципи на управление, които отговаряли на дълготрайните и цели. Редица изследователи определят патриаршията като Средновековна институция, която обслужвала интересите на една чужда по дух и религия светска власт. Те считат, че тя на практика поддържала реда, създаден от завоевателите, а наред с това утвърждавала позициите си над подвластните и християни. Всички постове в системата на Патриаршията били предмет на сделки и откупуване. Чрез така наречената система на симонията, патриархът откупувал своя сан от султана, а всички следващи в йерархията от него. Огромните суми необходими за симонията били набирани основно от християнското население.
Патриаршията в ранния период на своето развитие, защитавала основно интересите на гръцката аристокрация, която в условията на чуждото владичество се стремяла да защити интересите, а и духовното наследство на Византия. Това трябвало при подходящи условия да доведе до утвърждаването на гърците като основен фактор на Балканите.
Въпреки това до XVIII век все още нямало конфликти между българите и Цариградската патриаршия, дори те виждали в нейно лице съюзник срещу полумесеца. След XVIII век Патриаршията започнала да води антибългарска политика. Това е свързано преди всичко със започналите в гръцките земи през XVII – XVIII век процеси на Възраждане, при които новосформилата се гръцка буржоазиа станала проводник на така наречената “мегали идея”, чиято крайна цел било възстановяването на Византийската империя на територията на Балканския полуостров в това число и българските земи. Един от инструментите за осъществяване на тази идея била и Цариградската патриаршия. Църковните институции /най – вече Патриаршията/ се превърнали в пречки за българското Възраждане, което противоречало на интересите на оформящата се българска буржоазия.
Крайна цел на старата гръцка аристокрация, обитаваща цариградския квартал Фенер, заедно с оформящата се материално силна прслойка на буржоазията, била да се прекъснат наченките на българското национално Възраждане и българите да се етноидентифицират като румилилиет /т.е. гръцки народ/. Друга причина за назряващия конфликт между българите и Патриаршията е корупцията в духовните институции. Тя била закономерно явление предвид процесите в цялата Османска империя. Обвързана с централната власт, на която трябвало да плаща данъци, Патриаршията започнала да изисква от християнските поданици непосилни суми за ритуали като була, кръщене, смърт и други. Също така за да демонстрира своето върховенство, духовната власт налагала богослужението да се извършва на гръцки език, нещо което българският народ категорично отказал да приеме, тъй като неговите предци векове са се борили срещу тези процеси. Натоварена с шовинистичната “мегали идея” от една страна и стремяща се да компенсира финансовия си недоимък вследствие на всеобщата криза в империята, Патриаршията стоварила цялото си бреме върху българите. Те трябвало да плащат, както новия данък “владичина”, така и непосилни ангарии и други задължителни ренти.
Така социалните и политически интереси заставили българите да търсят форми на съпротива срещу гръцката духовна власт. В първата половина на XIX век тя придобила формата на движение за български архиереи. Първата проява се отнася към “Врачанските събития” през 1824 г., когато местните чорбаджии начело с Димитраки Хаджитошев поискали гръцкият владика Методий да бъде заменен от българина Гаврил Бистричанин. Поводът, за което било събирането на еднократна помощ в полза на новоназначения търновски митрополит Иларион Критски. Пламналата драма завършила с посичането на Димитраки и отстраняването на Методий. Поради искането за български владика, което е най – същественото в този конфликт, това събитие се определя като първа проява на движението за църковна независимост. През 1825 г. борбата се подела в Самоков, 1829 г. в Стара и Нова Загора, също в Казнлък и Скопие. Реакцията на българите в споменатите селища останала изолирана и без сериозен отзвук в другите градски центрове. Именно затова тези първи сблъсъци с гръцките владици се приемат само като предшественици на църковното движение.
През 30-те години на XIX век в българските земи започнали да се създават условия, които съдействали за появата и развитието на църковно – национално движение. Като основен фактор за това се сочи икономическото укрепване на нашата буржоазия. Тя влязла в остра конкуренция с гръцката за стопанко, политическо и културно влияние в империята. Този сблъсък водел до формиране и укрепване на националното самосъзнание на българската буржоазия, която поела ръководството на църковната борба.
Междувременно през 1839 г. Високата порта под натиска на Великите сили оповестява реформения акт, известен под името “Гюлхански хатишериф”, в който тържествено се прокламират равни социални, политически и духовни права на всички поданици на империята, в това число и българите. Разбира се той остава само на хартия, тъй като османското правителство нямало интерес да го приложи. По този начин борбата за национално – църковна еманципация навлязла в нов етап – българите получили юридическа основа за исканията си по църковния въпрос.
Така през 30-те – 40-те години на XIX век се създали условия за масово движение срещу гръцките духовници. Българската върхушка с укрепнало национално съзнание застанала начело на тези процеси. Движението пламва първо в Търновска епархия, където през 1838 г. за търновски митрополит бил назначен владиката Панарет – върл българомразец. 16 каази на епархията подписват петиции за неговото отстраняване и замяната му с Неофит Бозвели /1775 г. – 4.VI.1848 г./. Неофит Бозвели е виден възрожденски деец, книжовник и учител, поставил началото на организираната църковна борба. Роден в Котел, той учи при Софроний Врачански. Продължава образованието си и става монах в Хилендарския манастир /1803 – 1805 г./. В продължение на 20 години учителства в Свищов, по – късно известно време пребивава в Сърбия. През 1839 г. се установява в Цариград и възглавява борбата на българските еснафи против Патриаршията. По негово време започнало изграждане на църква в столицата на империята, през 1841 г. бил наклеветен и изпратен на заточение в Атон. Избягал от там и след завръщането му в Цариград през 1845 г., помощник на делото му станал Иларион Макариополски. Двамата получили правомощия от колонията на цариградските българи, наброяваща около 40 000 души да ги представляват пред османското правителство и Патриаршията. Така било създадено първото българско национално представителство. През следващите години двамата подават поотделно петиции до Високата порта, в които били изложени първите български общонационални искания. Те гласят епископите на българските епархии да бъдат само българи, да има изборност и заплащане на владиките, а не финансовото бреме да пада на гърба на обикновените християни, да се формира четиричленно българско правителство при Високата порта, да се разреши издаването на български вестници и български книги, да се даде свобода за откриване на български училища, да се учредят смесени българо – турски съдилища.
Тази програма, въпреки че поставяла религиозни искания сама по себе си имала политически характер, тъй като била първото искане за признаване на формиращата се българска нация. Тя показва политическата прозорливост на Неофит Бозвели. Той застанал начело и на борбата срещу търновския митрополит Панарет. Вследствие на пратеничествата до Високата порта Патриаршията го сменила с Неофит Византиос, а Бозвели бил избран за негов протосингел. След противоречия между двамата последният напуснал Търново и се установил в Лясковския манастир, а по – късно бил заточен в Хилендерския манастир, където и умира през 1848 г. Неофит Бозвели е останал в българската история като един от най – големите радетели за църковна и политическа борба и неговата смърт била тежък удар върху движението.
Борбата за църковна независимост продължила и дори навлязла в по – висш стадий. Движението намерило последователи в Самоков, Шумен, Видин. Впоследствие в борбата се включил младият учител Петко Славейков – деен общественик по това време. Постепенно движението обхванало цялата страна. Надигнали се югозападните български земи – Охридско, Серско. Пробудил се и Пловдив, воден от Найден Геров и чорбаджийте от рода Чалъковци.
Църковният въпрос раздвижил и средите на българските емигранти. Българските учени на остров Андрос създали Славяно – българско дружество, чиито цели били да прогони гръцките владици и да ги замени с български. Раздвижват се и българите в Атика и Южна Русия. Там Васил Априлов и Никола Палаузов поддържат контакти с много български просветни и църковни дейци и настояват да се отворят български училища и църкви, подсигуряват подготовката на първите духовници в Русия. Към тях се присъединила и влашката емиграция.
Движението намерило опора в широките градски и селски маси и по този начин се преврърнало в реален факт на националното пробуждане и силен фактор на обществено – политическото развитие на българското общество. Като единен център на движението се обособява Цариград, където освен широкото българско представителство живеели и най – влиятелните и богати българи – Раковски, Гавраил Кръстевич, Александър Екзарх, Сава Доброплодни, Иван Богоров. Някои българи дори се издигнали като влиятелни турски сановници – Стефан Богороди, Василади Величков. Цариградската колония притежавала стопанска и морална сила, за да оглави движението за независима българска църква. Като съмишленик и продължител на делото на Неофит Бозвели се наложил Иларион Макариополски. Роден в Елена през 1812 г. със светско име Стоян Михайловски, той произхожда от семейството на заможен занаятчия. Учил в родния си град и в Арбанаси. През 1831 г. приел монашески сан в Хилендарския манастир, а след това продължава образованието си в Катарея, Каприс и Атинската гимназия. През 1841 г. се установил в Цариград, но поради дейността си, заедно с Неофит Бозвели бил заточен в Света гора, от където се върнал през 1850 г. и застанал начело на Цариградските българи.
През 1845 г. Ноофит Бозвели и Иларион Макариополски изработили искане до Високата порта, в което се предявявали няколко основни искания. Най напред се настоявало в българските епархии да има единствено българи за епископи и митрополити, които да са с регламентирана заплата. Настоявало се също да се премахне забраната на Патриаршията за използването на български език в храмовете и училищата. В прошението се настоявало също Портата да разреши построяването на български храм в Цариград, а и да допусне издаването на вестник. Наред с това българите искали и свои представители пред Високата порта. Тези български искания се определят от някои изследователи като стремеж към културно – национална автономия. Портата не реагирала на тези искания.
Цариградската патриаршия обаче категорично отхвърлила исканията на Неофит и Иларион, които имали характер на национално – освободителна програма и имали за крайна цел признаването на българския народ като самостоятелна единица. Българите започнали да търсят съдействието и на чужди дипломатически мисии, но и тези опити завършили без резултат.
На преден план излязла идеята на Неофит Бозвели за общобългарски църковен център, реализирана след неговата смърт. През 1848 г. 24 еснафа упълномощават Никола Сапунов да издейства построяването на български храм в турската столица. С тази задача се заел и пристигналия от Русия Александър Екзарх. За получаване на султански ферман съдействал и Стефан Богороди. Той подарил една своя къща, която през 1849 г. била обзаведена като параклис, наречен “Свети Стефан”. След това цариградската колония решила да открие българска печатница, като настоятелството било съставено от най – видните търговци и занаятчии. В работата на настоятелството участвал и Раковски. В началото на 50-те години започнал да излиза и печатен орган на движението “Цариградски вестник”, редактиран от Александър Екзарх, който съдействал за сплотяването на всички българи в името на църковната борба. По това време започнали да се оформят и първите различия сред българските представители.
Междувременно Великите сили също оформили своите позиции по този въпрос. При заемането на определено становище европейските дипломати наред със стремежа си да спечелят българите на своя страна трябвало да се съобразяват и с геополитическите си интереси, т.е. със становището на Високата порта, която в началото принципно отхвърляла всяка възможност за духовна независимост, но по – късно под влиянието на редица фактори променила своята позиция, както и с позицията на Патриаршията, като стожер на източното православие.
В това отношение най – пряко засегната била Русия. Водена от своите стратегически цели за създаване на единно православие с център Москва /трети Рим/, Русия отказала категорично да подкрепи славянската общност, т.е. българите на този етап от църковните им борби.
Австрия и Франция от своя страна, стремейки се да извлекат максимална полза от руската позиция, застанали категорично зад българските искания. Освен това те търсели средства за налагането на католицизма, като опозиция на Цариградското православие. Позицията на Англия била продиктувана, както от стремежа и да засили влиянието на християнството, така и да запази единството на Османската империя, противопоставяйки се на руската позиция и следователно подкрепяйки българите.
По време на Кримската война /1853 – 1856 г./ църковното движение временно затихнало в повечето български провинции, тъй като вниманието било съсредоточено към изхода от големия европейски конфликт. След нейния край обаче започнал вторият етап, който имал значително по – масов характер. Повод за това станало приемането на Хатихумаюна през 1856 г., който по своята същност повтарял Гюлханския хатишериф от 1839 г. като наблягал отново на равните права, които трябвало имат всички поданици на империята независимо от вероизповеданието. Цариградската патриаршия напълно игнорирала този акт. Това станало причина движението да обхване всички български земи и емигрантски центрове и да се превърне във всенародно. В международен план протичат важни събития – Парижкият договор от 1856 г. /Кримската война/ показал на българите, че не могат да разчитат на непосредствена промяна на статуквото с помощта на външни сили, а трябва да се насочат в посока на борба за културно – духовна самостоятелност. Църковната борба била подбуждана и от засилващия се интерес на Великите сили към българския въпрос, както и от изострящите се турско – гръцки отношения.
Като резултат от надигащото се напрежение в българските земи и призива на цариградската българска община да изпратят свои представители в столицата, Високата порта наредила на Патриаршията да свика събор, който да представи проект за реформи в духа на Хатихумаюна. Свиканият през 1858 г. събор продължил линията на Патриаршията. Недоволството на българските представители /3 от 48 души/ се изразило в отказ да се подпишат решенията на събора. Търновският представител заявил, че българите не признават и няма да плащат дълговете на Патриаршията. За пореден път били издигнати българските искания за независима Търновска патриаршия и Охридска архиепископия. Решенията на събора изострили докрай противоречията, особено в Македония, където Гръцката патриаршия имала по – силни позиции.
В хода на движението сред българските възрожденци се оформили три течения – на “младите” /“група на националното действие”/, на “старите” /“туркофили”/ и на “умерените”. “Младите” били за решителни и безкомпромисни действия срещу Патриаршията. Те се стремели към пълна църковна независимост и имали най – много привърженици в обществото. “Старите” стоели точно на противоположните позиции – борбата да се води чрез отстъпки и компромиси. Те разчитали въпросът да се реши чрез действия с турската администрация. Най – ярките представители сред първите са д-р Стоян Чомаков, Иларион Макариополски и други, а на противоположни позиции били братя Тъпчилещови, Гавраил Кръстевич, Н. Михайловски. “Умереното” движение на Тодор Бурмов, Александър Екзарх, Петко Славейков и Найден Геров оформило междинна позиция – постигане на независимост, но без да се скъсват отношенията с Патриаршията. След събора “умерените” се убеждили, че линията на тази политика била нереализуема и затова се присъединили към идеята за скъсване на отношенията с Цариград. Оформило се и четвърто, така наречено “униатско” движение, което застъпвало идеята за приемане на католицизма. Тези схващания били продиктувани, не толкова от лоялност към Западната църква, колкото от избягването на руското и гръцкото влияние едновременно и по този начин утвърждаването на пълна духовна, а оттам и политическа независимост на страната. Тези идеи защитавал Драган Цанков на страниците на вестник “България”.
Общото, което свързвало отделните групи в движението, била идеята за разрешаването на църковния въпрос в полза на нацията.
Така, особено след решенията на събора борбата придобила остър характер, чиято кулминация била на 3 април 1860 г. по време на Великденската служба в българският храм “Свети Стефан” в Цариград Иларион Макариополски споменал вместо името на патриарха това на султана, както правели ръководителите на независимите църкви, с което българите подчертавали, че не приемат Патриаршията за свой духовен водач. Турското правителство посрещнало събитието със сдържана благосклонност. След известно време заради “Великденската акция” Иларион Макариополски бил заточен в Мала Азия.
След “Великденската акция” борбата срещу Патриаршията проткла в две направления: сред българската емиграция в Цариград превес взело “умереното” течение, а във вътрешността на България “крайното”
Важна роля в борбата срещу Патриаршията имал периодичният печат. Позициите на “умерените” били застъпени на страниците на “Цариградски вестник” и на вестниците “Съветник” и “Време”, на страната на крайните били “Дунавски лебед” и “Будучност” на Раковски и “Македония” и “Гайда” на Петко Славейков.
Неуспешни опити да склонят Високата порта да признае независимата българска църква в периода 1860 – 1867 г. направили цариградските българи. Цариградската патриаршия свикала събор, на който отлъчила българските духовници Иларион, Паисий и Авксиний и ги изпратила на заточение.
След “Великденската акция” било организирано постоянно представителство на българите в Цариград. Представителите донасли прошения, които отхвърляли 15-те точки на събора и се искало признаването на българската църква. Турското правителство отказало. По това време Русия, която не била заинтересована от независима българска църква намерила съюзник в лицето на “умерените” и те поднесли на Портата осем точки – условия за спогаждане с Патриаршията, които не отразявали мнението на църковните общини в България. Опит за решаване на въпроса чрез преговори бил направен и при възкачването на престола на империята на султан Абдул Азис. През 1862 г. била поставена българо – гръцка комисия, която да разгледа 8-те точки и да направи предложения, но и нейната дейност завършила без постигане на реални резултати. Пореден опит бил направен след избирането на Софроний за патриарх, който отново свикал църковен събор. В него участвали трима български владици, считани за предатели, защото били назначени от Патриаршията и представителя на “старите” Гавраил Кръстевич. След като българите отхвърлили решенията и на този събор станало ясно, че преговорите били безплоден начин за водене на борбата за независима църква.
Същевременно в българските земи борбата придобила напреднала форма, най – вече в следствие на действията на някои от младите дейци. В Пловдивската епархия след като митрополит Паисий се присъединил към независимата българска църква властта на Патриаршията била ликвидирана. В София гръцкия владика Геодон се отрекъл от Патриаршията и бил изпратен на заточение, а на негово място бил избран българина Доротей. Софиянци не го приели понеже бил назначен от Патриаршията. Най – после той бил отзован и с това се слажило край на чуждата духовна власт в Софийска епархия. Духовно освобождение било постигнато и в Търново, Русе, Враца, Видин, Сливен, Шумен. Особени заслуги за борбата в Македония имали братя Миладинови.
След седем годишна борба срещу патриаршеската власт българският народ намерил естественият начин за решаването на църковния въпрос – скъсване с Цариградската патриаршия и изграждане на българската църква. През 1868 г. след изгонването на патриаршеските владици и поемането на техните функции от градските общини по същество църковният въпрос бил решен. Предстояла обаче нелеката задача турското правителство да узакони реалното положение на нещата.
Влияние върху юридическото признаване на църковния въпрос оказала и международната обстановка през втората половина на 60-те години, както и позициите на Великите сили след 1856 г. През 1866 г. избухнало въстание на остров Крит. По същото време Австрия претърпяла поражение от Прусия и Италия и използвала положението, за да завземе Венецианска област. Загубила влияние на Апенините, Австрия се стремяла да окаже влияние върху статуквото на Балканите. Русия също засилила дипломатическата си дейност на изток. Тя насърчавала гръцкото правителство в борбата му за остров Крит. Дипломатическите отношения между Турция и Гърция били скъсани и през 1867 г. империята била принудена да излезе с проект за автономия на народите в европейска Турция.
Междувременно след Кримската война руската позиция претърпяла промяна. От една страна руската дипломация все още се стремяла към запазване на Вселенската църква, но от друга Русия подпомагала културното развитие на българите, обучавала много млади български духовници в пределите на своята страна и на практика косвено помагала на борбата за църковно – национална еманципация. Видима промяна в позицията на руските дипломати настъпила към началото и средата на 60-те години. Причина за това били две събития:
Първото било свързано с назначаването на граф Игнатиев за руски посланик в Цариград. Находчив и далновиден графът съзнавал, че руската позиция би довела само до загубата на ценно геополитическо влияние. Ползвайки своето влияние, както върху българската общност, така и върху фенерските духовници /Патриаршията/, той успял да извоюва редица отстъпки по посока на българските искания.
Другото събитие било свързано с дейността на католическите мисии /стимулирано най – вече от Франция/ и на униатското движение на Драган Цанков. След като през 1859 г. в Цариград била открита униатска печатница, същата година бил направен и първият сериозен опит за сключване на уния с Рим в градовете Кукуш и Дойран. Като използвали острите противоречия на местните общини с гръцкия владика, група местни първенци отправили искане да бъдат приети в лоното на Римската църква, като се запазвали източният обред и българският език в богослужението.
На 18.12.1860 г. около 120 българи начело с Драган Цанков посетили папския викарий монсеньор Брунони и му връчили документ от името на 3000 свои сънародници с желание да преминат под духовната власт на римската църква. След този акт били създадени редица униатски общини в Одрин, Пловдив, Кукуш, Битоля, София, Казанлък и други, които само през 1860 г. привлекли около 15 000 привърженици. Начело на българската униатска църква папата ръкоположил архиемандрит Йосиф Соколски.
Очевидно, че целта на този акт била политическа, но той разклатил из основи руската позиция – руският пълномощен министър в Цариград княз Лобанов започнал все по – активно да настоява пред Портата и Патриаршията за отстъпки пред българските искания, като междувременно осуетил опитът за уния с Рим.
Ролята на Франция и Австрия след Кримската война ги превърнала преди всичко във стожер на католицизма и “коз” в ръцете на българските дейци пред неотстъпчивата руска позиция. В Париж например бил създаден Комитет за подкрепа на българската уния, който пък бил финансиран от Италия.
Англия също активизирала своята политическа доктрина, като наред с удовлетворяването на българските искания тя застъпвала тезата за ненарушаване на балканското статукво.
Високата порта от своя страна преследвала две главни цели – да нанесе удар на руското влияние чрез отклоняването на българската църква от православието и насочването и към запада. Втората цел е протакането на църковния въпрос, защото Портата добре съзнавала, че това е решителна крачка към национално утвърждаване, която ще бъде последвана от борбата за национално освобождение.
След признаването на сръбската, гръцката и румънската /влашката/ държави, най – голямата етническа общност в Европейска Турция останали българите. Империята добре съзнавала, че движението за независима църква имало ясен политически характер и затова се стремяла да го подтиска. Сред турските управници постепенно се оформяло схващането да изоставят Патриаршията, удовлетворявайки исканията на българите, като по този начин ги отклонят от революционната борба.
Събитията в българските земи от 1866 – 1869 г. принудили Високата порта да ускори обещанията си за задволяване исканията на българите. През октомври 1868 г. турското правителство изпратило два проекта на Патриаршията, които не се различавали по своята същност и давали право на българите да организират самостоятелна църковна организация, обхващаща цялото българско население в империята. Патриаршията отхвърлила и двата проекта. Така през 1869 г. Портата назначила смесена българо – гръцка комисия под ръководството на великия весир Али Паша, която да състави проект, задоволявщ и двете страни. Пректът сам по себе си представлявал първообраз на фермана за създаване на Българска екзархия.
Връх на борбата за самостоятелна църква бил 28 февруари 1870 г., когато турското правителство издало ферман за създаване на отделна самостоятелна българска църква “Българска екзархия”. Според фермана екзарха се назначавал със султански берат, а той трябвало да иска издаването на берат за владици. Така 1000 години след като била призната независимостта на българската църква от времето на княз Борис I султанския ферман отново възстановявал независимата българска църковна институция. Но този документ имал много по – голяма стойност в контекста на основните цели на българското Възраждане – за първи път официално се признавала българската нация. Затова църковната борба и най – вече нейният изход имали доминиращо политическо значение за българите.
Съгласно постановленията на фермана в началото на 1871 г. бил свикан народен събор. Споровете от смесения събор се пренесли и в Народния – главно за начина, по който трябвало да се назначават екзарсите. Старите били за избирането на пожизнен екзарх, според проектоустава , а младите – да се избира на всеки четири години. Отново политическия курс на младите надделял и техните виждания залегнали в устава, който бил приет на 14 май 1871 г. Предстояло правителството да го утвърди. След двумесечно протакане и вследствие на демонстрацията от младите Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански, които въпреки забраната на Патриаршията извършили литургия на Богоявление в църквата “Свети Стефан”, Високата порта утвърдила устава на Българската екзархия. На 16 февруари 1872 г. за екзарх на българската църква бил избран Антим I Видински. Последният отчаян опит на Цариградската патриаршия да нанесе удар върху българската църква бил на събора през септември 1872 г., когато българската църква и екзархът били обявени за схизматици.
Въпреки това изграждането на българската екзархия завършило с пълен успех. Тя обхващала земите населени с българи от трите историко – географски области – Мизия, Тракия и Македония. Предвиждало се бъдещата принадлежност на някои епархии със смесено население да се реши чрез референдум. През 1874 г. в Скопско и Охридско бил проведен предвиденият референдум, който завършил с пълен разгром на гръкоманите. От 8698 християнски къщи в Скопско 8131 желаели да преминат към българската екзархия, 567 да останат под властта на гръцката патриаршия. Още по – категорични били резултатите в Охрид – от 9387 само 139 не желаели независима българска църква.
Въпреки разностранното участие /намеса/ на Великите сили, решаването на църковният въпрос си оставал чисто българска победа, плод на съзрялите способности на българите да се самоидентифицират и утвърдят като народ. Водената с десетилетия наред борба завършила с триумфален успех – българският народ имал право на своя екзархия, с което фактически официално се признавало правото му да се счита за отделна нация, а това в крайна сметка се оказала най – важната предпоставка за ускоряване на национално – освободителното движение, което достигнало своя апогей в Априлската епопея – 1876 г. и Руско – турската освободителна война от 1878 – 1879 г.

[roki]

Българското възраждане - формиране на българското национално самосъзнание



Българското възраждане

Формиране на българското национално самосъзнание


Развитие на буржоазно-пазарните отношения:
Първите признаци на вързаждането датират още през 17 в., дължащи се на разпадането на силно-централизираната Османска власт. Столетия наред империята водила войни из териториите на Азия, Африка и Европа, като от тези войни били и нейните приходи. Но през 17-18 в. Османската империя претърпяла тежки поражения и била принудена да се защитава. Приходите от завоевателните войни секнали завинаги и тя била принудена да търси други възможности. Така господарите мохамедани решили да принудят покорената рая да издържа империята на падишаха. Налагало се раята да произвежда повече блага, за да удовлетвори интересите на империята за повече приходи. Българите интуитивно намерили спасение в демографския растеж, в трудово-стопанската предприемчивост и в духовното усъвършенстване. Благодарение на тези фактори българите постигнали огромен материален и духовен прогрес, който им осигурил нови буржоазни отношения с империята. Тези фактори и самият прогрес на българите лежали в основата на тяхното духовно пробуждане и възраждане през 18-19в.
България – житницата на империята:
Мнозинството сред българското население през епохата на възраждането били селяните. Те постепенно започнали да се оземляват и се занимавали предимно със земеделие и животновъдство. Формално земята принадлежала на империята и на султана, но всъщност именно селяните били онези, които имали правото да се разпореждат със земята, да я обработват, да наемат работна ръка, да я продават и да я прехвърлят в наслество. Така от временни ползватели те се превърнали в нейни реални собственици. През 18 в. Възникнали първите стокови земеделски стопанства, които се наричали чифлици и които представлявали своеобразни структури от фермерски тип. Нищо не сломило упорития български селянин-нито въведените тежки данъци, нито примитивните техники и благодарение на неговия труд България станала най-богатата провинция и всички я наричали житницата на империята.
Силата на занаятчийския майсторлък:
През възрожденския период от занаятите най-значително се развиват стопанската дейност и промишлеността. Майсторите-занаятчии са обединени в цехови сдружения, наречени еснафи, служещи да пазят интересите им. В проспериращите предприятие се внедряват все по-нови, модерни и усъвършенствани уреди и технологии, сред които е и парната турбина. За първи път се появат много фабрики и манифактурни-предприятия, използващи наемни работници.
Оживление на търговската дейност:
Развива се вътрешната търговия и възниква идеята за единен национален общобългарски пазар. Панаирите продължават да имат голямо значение, но постепенно загубват функциите си на единствени средища за търговски обмен. Започва да се утвърждава уседналата търговия, а в някои по-големи градове се появяват първите магазини-дюкяни. Установяват се множество делови връзки с напредналите европейски капиталистически страни, които инвестират капитали и внасят в българия нови модерни машини и технологии. Някои български търговски посредници създават кантори в много европейски градове. Създават се първите акционерни дружества и първите финансово-кредитни институции.
Ръст на демографския потенциал:
Материалното замогване на българите през възрожденската епоха спомага за демографския им растеж, като раждаемостта се засилва значително. Селяните и занаятчиите се нуждаят от повече работна ръка и затова отглеждането на повече деца става жизнена необходимост. Едно българско възрожденско семейство имало средно по 5-6 деца по онова време.
Българска национална културно-духовна идентификация:
Духовната култура е един от факторите с първостепенно значение за българското възраждане. Все повече българи по онова време държали на доброто образование, като много от тях го получавали в чужбина, а в България се основали около 1500 светски училища.Създава се периодичен печат и разнообразна книжовна дейност. Процъвтяват всички изкуства – поезията, белетристиката, театралното дело, художествените занаяти, строителното изкуство, архитектурата, живописта, научното и музикалното творчество. А освен училищата възникват и много народни читалища.
Първостепенно значение за българскот възраждане има също така и православната християнска религия, в чието лице е църквата. През 1870 г. се учредява българската екзархия и за първи път от столетия насам българския народ е официално признат от Османската империя за самостоятелна етническа общност.

[roki]

ДРЕВНИТЕ ТРАКИ


. През епохата на бронза ( 3100-1200 г. пр. Хр. ) е налице процес на възстановяване на стопанството. Започва масова употреба на използва метала, което променя цялостния живот на хората. Тези племена са траките - индоевропейците, които се оформят като народ и през епохата на желязото, вкл. през първата половина на I хил. пр. Хр. Траките не само са най-старите, исторически доказани обитатели на българските земи - съвременната наука намира все повече аргументи в полза на схващането, че именно древна Тракия е едно от огнищата на консолидация на древните индоевропейци и тяхната култура.

Данните за началото на тракийската държавност и най-ранните й прояви са оскъдни. Омир разказва за участието на могъщия тракийски "цар " Резос в Троянската война ( ок. 1200 г. пр. Хр. ). Той е съюзник на Троя , което не е изненадващо - в онази епоха Северозападна Мала Азия влиза в тракийската етно-езикова общност. За известен период траките налагат своята таласократия (thalassokratia - 'морско господство') между Черно , Мраморно и Егейско море , но скоро са изместени от древните гърци. Редица тракийски племена (напр. фригите) се заселват в Мала Азия , където създават свои "царства". През Босфора и Дарданелите преминават и части от мизите (неслучайно векове наред има две Мизии - една на Балканите и втора в Мала Азия), както и от други племена.

През VIII-VII в. пр. Хр. тракийските земи от Солунския залив до Дунавската делта влизат в обсега на "Великата гръцка колонизация" - основани са Бизантион (от 330 г. - Константинопол ; от 1453 г. - Истанбул ), Аполония ( Созопол ), Анхиало ( Поморие ), Месамбрия ( Месемврия / Несебър ), Одесос ( Варна ), Дионисопол ( Балчик ), Томи ( Констанца ) и др., свързани със своите метрополии. Скоро между тях и траките се създават мирни отношения и възниква обширна зона на културни контакти. За дълги периоди колониите попадат в различни форми на зависимост спрямо по-силните тракийски държави (най-вече към Одриското царство ), но доминира процесът на културна елинизация на околното тракийско общество и неговата аристокрация. Траките също създават градове, като Уксудама ( Адрианопол/Одрин , дн. Едрине ), Пулпудева ( Пловдив ), Кабиле (край Ямбол ), Севтополис (край Казанлък ) и др.

Най-успешната и известната тракийска държава е Одриското царство . Етническото име одриси визира траките по теченията на реките Хеброс ( Марица ) и Тонзос ( Тунджа ). За основател на държавата Тукидит сочи Терес (494-464 г. пр. Хр. ), който завладява земите на север до Дунав . При неговите приемници - Спарадок (464-444 г. пр. Хр. ), Ситалк (444-424 г. пр. Хр. ) и Севт I (424-407/5 г. пр. Хр. ), Одриското царство е най-мощната държава на Балканите , като принуждава Атина да й дава половината от доходите на Атинския морски съюз . Одриската намеса в делата на гръцките полиси достига апогея си при храбрия и безскрупулен Котис І (383-359 г. пр. Хр. ), който в крайна сметка е убит от атински наемници. Одриския цар поставя под свой контрол северното крайбрежие на Егейско море , но подценява неизчерпаните все още сили на Атина . Котис интуитивно "разгадава" пътя за обединяване на разпокъсания елински античен свят. Съдено е обаче това да бъде сторено не одрисите, а от античните македонци.

ДРЕВНИТЕ МАКЕДОНЦИ са народ, твърде близък до траките. За някои изследователи те са част от голямата тракийска етническа общност, подобно на одриси, даки, трибали и т.н. Държавността при античните македонци се формира към VІІ-VІ в. пр. Хр., а първият известен владетел е Пердика , възцарил се ок. 640 г. пр.Хр. Сред първите македонски царе се открояват Александър І (495-454), Пердика ІІ (454-413) и Архелай (413-399 г.пр.Хр.), който създава столицата Пела и е близък приятел на великия древногърцки трагик Еврипид . През V в. пр. Хр. античната държава Македония играе важна роля в Пелопонеските войни , а през следващото столетие става хегемон на Балканите . Общественият й модел е сходен с този на класическите антични (робовладелски) държави, но в далеч по-примитивен вид. Някои изследователи откриват още в генезиса на древна Македония по-старо дорийско влияние. Елинизацията при древните македонци е по-силно изразена в сравнение с тази на другите траки, макар че и те си остават "варвари" за древните гърци - достатъчно е да припомним обстоятелствата около желанието на Александър Велики да участва в Олимпийските игри .

Подемът на Македония започва при Филип II (359-336 г. пр. Хр. ), почти съвременник на Котис , който през 342-339 г. пр. Хр. подчинява Одриското царство . Самият Филип на практика е узурпатор - той сваля с преврат своя малолетен племенник Аминта ІV. През 342-339 г.пр. Хр. Филип подчинява Одриското царство, като детронира неговия владетел Керсеблепт. Македонският цар преустройва Пулпудева , градът вече носи неговото име - Филипопол . Македонското господство в Тракия обаче се изразява в присъствието на няколко гарнизона, а одрисите запазват известна автономия. Световната хегемония, достигната от Александър ІІІ Велики (336-323 г. пр. Хр. ), обаче е в съзвучие най-вече с интересите на гръцките полиси и оформящата се елинистическа военноадминистративна олигархия.

След разпадането на Александровата империя одриската държавност продължава да съществува, но при слаба централна власт и мощна местна аристокрация. При Севт ІІІ (330-311 г.пр.Хр.) одрисите воюват с македонския «диадох» Лизимах. Севт построява Севтополис (днес на дъното на язовир «Копринка» при Казанлък), един от най-добре проучените от археолозите тракийски градове. От тази епоха е и един от строителните периоди на важния тракийски град Кабиле (близо до дн. Ямбол).

Свои държави създават и другите по-големи тракийски общности: гетите (от двете страни на Дунав ), даките (на територията на дн. Румъния ), трибалите (в земите на дн. Северозападна България и Сърбия ). Най-ярка следа оставят даките и техните владетели Буребиста (62-44 г. пр. Хр. ) и Децебал (87-106 г. сл. Хр. ). Римската победа над даките е увековечена със знаменитата Траянова колона в Рим .

В началото на III в. пр. Хр. на Балканите нахлуват войнствените келти , водени от Комонторий , които завладяват и част от Мала Азия . Те създават свое царство в днешните български земи със столица нелокализираният град Тиле . Често се приема, че името му е запазено в названието на градчето Тулово, Старозагорско, но е по-вероятно келтската столица да се е намирала нейде в района на Източния Балкан. Неговият най-известен владетел е Кавар . Келтското царство съществува до 20-те години на III в. пр. Хр. , когато е унищожено от голямо тракийско въстание. Това освобождение обаче съвпада с началото на римското завоевание. Римските легиони завладяват илирите и Епир , в три войни унищожават старата македонска държава и достигат пределите на траките ( II в. пр. Хр. ).

КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО НА ДРЕВНА ТРАКИЯ. Тракийската култура предизвиква силен интерес едва през последните десетилетия. Все повече стават доказателствата, че въпреки липсата на собствена писменост и книжнина траките са народ с висока култура. Вярванията им са материализирани в многобройни паметници, особено оброчните плочки на Тракийския конник ( Херос ), златните и сребърните съдове от редица съкровища. Някои тракийски богове (Арес - лат. Марс , Артемида , Дионис ) са възприети от пантеона на древните гърци и култът към тях се разпространява из целия античен гръко-римски свят.

Тракийското изкуство е познато най-вече от гробниците и некрополите, които в някои райони са с висока концентрация (Казанлъшко , Тракия , Сборяново в Лудогорието и т. н.). Изследваните през 2000-2001 г. гробници при Старосел , Пловдивско, и Александрово, Хасковско, хвърлят нова светлина върху културата на древните траки. За гробницата при Старосел се предполага, че е на цар Ситалк, като първоначално е представлявала тракийски храм. Най-големият разцвет на тази донякъде загадъчна култура се отнася към IV -началото на III в. пр. Хр. Към тази епоха е датирана и прочутата Казанлъшка гробница . Нейните великолепни стенописи разкриват не само култа към мъртвите, но и бита и нравите на тракийското общество. Класически пример за художествените постижения на траките е и Панагюрското съкровище . Неговите предмети са издържани в духа на местния вкус, тясно свързан обаче с най-добрите гръцки образци и с влиянието на Изтока . Някои от мотивите по съдовете от Панагюрище намират паралел в украсата на гробницата при Старосел, което накланя везните в полза на мнението за техния «домашен» тракийски, а не вносен произход. Организираните през последните две десетилетия изложби на достижения на тракийската култура в Западна Европа и Америка утвърдиха нейния престиж извън пределите на България .

Силното гръко-елинистическо влияние определя културата на траките като култура на синтеза. Траките обаче също въздействат върху високоразвитата древногръцка култура. Култът към тракийския Дионис има важно място при създаването на гръцката трагедия и комедия. Култът към прочутия тракийски певец Орфей митовете за него (т. нар. орфизъм ) са част от духовния живот на античната цивилизация. Тракийското културно наследство оставя траен отпечатък в българската народна традиция. Богатата българска музикална традиция, различаваща се съществено от тази на другите славянски народи, черпи мотиви от дълбоката древност. Заварените тракийски вярвания, фолклор, празнична обредност в една или друга степен са усвоени от славяни и прабългари, за да стигнат до традиционната българска народна култура.

[roki]

България и българите към новото време


част 1


ВЪЗРАЖДАНЕ :
БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ
КЪМ НОВОТО ВРЕМЕ


БЪЛГАРСКОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ
РАЗВИТИЕ НА УЧЕБНОТО ДЕЛО И ОБРАЗОВАТЕЛНИТЕ ИНСТИТУЦИИ











Петко Симеонов
Преподавател по история в
ОУ” Хаджи Димитър” – гр. Варна
9 май 2007 г.
Варна




























СЪ ДЪРЖАНИЕ


Увод

Преходно поколение просвещенци (40 те до 70 години на ХІХ век.)


3. Новобългарската просвета и култура през Първата пхоловина на ХІХ век. Килийно училище към светски образователни реформи.


4. Славянобългарско детеводство /1835 г/

5. Читалищна дейност

6.Организация и управление на новобългарското училище

7. Възрожденския учител
.
8. Учебно съдържание и учебна книжнина


























Увод

Движещите процеси, свързани с българския преход към Новото време, според изследователите Илия Конев и Надя Данова са в търсене на националните измерения, които са тясно свързани с общабалканското историческо развитие. Просвещението е резултат от незатвореността на балканските народи – гърци, сърби, румънци, българи комуникират чрез културни и политически измерения.
Изследователите Илия Конев, Велчо Велчев, Светозар Игов са на мнение, че цялата ранновъзрожденска епоха (до 40 - те години на ХІХ век) трябва еднозначно да се назовава Българско възраждане. Разглежданата проблематика от доц. д-р Вера Бонева си поставя за цел, «че поради синкретичния характер на процесите, част от най - открояващите се проявления на Просвещението са свързани с последните предосвобожденски десетилетия. В тоз исмъсъл продставеният периодизационен подход създава предпоставки за изкуствено хронологическо ограничаване на просвещенските феномени и фактори на общобългарското развитие през ХVІІІ и ХІХ век.»
Преди Паисий Хилндарски, поставящ началото на същинското просвещенска идеология в пределите на националното ни Възраждане е свързана с феноменалната монашеска личност от Рилската обител Йосиф Брадати. Той поставя акцент върху употребата на говоримия език в писмената комуникация и откроимата лична позиция по някои обществени въпроси подсказват, че подвластнинят на християнската идея за спасение на душата монах е носител на осезаемо предпросвещенско светоусещане. Изследователя Б. Ангелов ще го опише така : « У нас няма друг книжовник преди него, който така възторжено и убедително да говори за просветата, да се бори за нейното проникване сред народните маси, да зове към съзнателно и трайно четене на книгата.»
Времето на Паисий Хилендарски е свързано с упадъка на българското «книжовно умение» - «агарянско робство» и «гръцката архиерейска власт», разглеждащ Просвещението с държавен суверенитет, самостоятелна църковна йерархия, книгопечатане и разрастване на училищна мрежа.
Годината е 1802. Епископ Софроний Врачански съставя Втори видински сборник в който пита : «И они вси не с али человеци като нас». Схващането на котленеца е :»Всички блага, всяка добродетел идва на човека от просветата». Софроний стига и до превеждане на трактата на папския каноник Амвросий Марлиан «Театрон Политикон» и изгражда «емблематичният» «Неделник» - епископа (монах) разширява своето влияние идеи и практики на Българското просвещение.
В лицето на учителят Йоаким Кърчовски и издадените от него пет книги с поучителни слова през 1814 – 1819 г. съдържащи религиозен светоглед остават най-търсени четива до средата на века.
Тетовецът Кирил Пейчинович в духа на православното монашествосъставя две съчинения «Книги свия зовимая Огледало» ( 1816) и «Книга Глаголемая Оутешение грешним» (1840). Анализирайки популярността на Пейчиновите книги, Боян Пенев се спира на езика в тях «простейшим и некнижним язиком болгарским».
Още един котленец с осезаемо присъствие в Българското просвещение се явява през 1824 г. Петър Берон е възпитаник на Хайделбергския университет и предлага учебно помагало, макар и повлияяно от постиженията на Гръцкото просвещение. «Рибния буквар» е новост за българите, макар с различни поучения от Дарваровия буквар. Той предлага взаимоучителния метод. Разгледан е проблемът, че един учител може да учи сто деца и други.
Представителят на българската търговска колония в Одеса Васил Априлов създава Габровското взаимно училище през 1835 г. Фактически това е практическата реализация на Бероновите идеи изведени от «Рибния буквар». Априлов издейства четири стипендии за обучение на българи в Одеската семинария. И още неговите книги от 1841/1842 г. «Деница на новобългарското образование» и дъплнение към същата е предпоставка във времето за възрожденския езиков спор. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училища в Габрово. Тя е подкрепена от букулещките търговци братя Мустакови и от Иван хаджи Бакалооглу.
Шест учебни книги на Неофит Хилендарски Бозвели и Емануил Васкидович през 1835 г. са облечени в комплект от учебници за новобългарското училище с обединяващо заглавие «Славянобългарско детеводство». До този момент нямаме инициативност в областта на образованието да се поставят проблеми пред Високата порта. Неофит Бозвели поставя искания от септември 1844 г. : 1. българският наро да получи «пълна свобода да открие народни училища»; 2. «Високата порта (да) заповяда да се печатат българските книги в самата страна». Така на практика монахът Бозвели се осмелява, а защо не и чрез ежедневните си дела в писане, монашески труд и молитви да изисква и поставя на правителството (на Дивана) проблемите на българското образование и просвещение.
Васил Априлов се обръща за съвет и помощ към търновския гръцки митрополит Иларион Критски, който му препоръчва за подходящ учител Неофит Рилски.
В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Все по-осезателно започва да се чувства и руското културно влияние сред българите. Ив. Стоянов пише : «Контактите между риси и българи се засилват във връзка с руско-турските войни и в резултат на търговските връзки между Османската империя и Русия. При подписването на мирните договори след приключване наруско-турските конфликти Петербург неизменно поставя условието за покловителство над балканските народи. През 1916 г. Русия дава възможност за обучение на децата на сръбската знат в нейните училища, а по-късно тази привилегия се разпростира върху българските младежи.» и още « През първите десетилетия на ХІХ век се засилва прякото културно влияние на напредналите европейски страни. Това става главно чрез българите, учещи в париж, Виена, Мюнхен, Флоренция, Пиза и Сиена др. В Хайделбег и Мюнхен учи Петър Берон, в Италия – Ив. Селемински, Стоян Чомаков, Никола Пиколо, в Париж – Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич и др. Някои от тях се завръщат след завършване на образоватението си, други остават в Европа, но всички те допринасят за приобщаване на българите към европейските идейни и културни достижения.» Берон живее на Запад (в Париж) са Берон, Пиколо и Екзарх, Ив. Добровски във Виена, Ив. Богоров в Лайпциг, д-р Петър Протич като професор по медицина в Букурещ. Но всички те и тези, пише Николай Генчев «които се завръщат в родината или в Цариграду осъществяват връзката на българското общество с европейската култура.»
В изследванията на Николай Генчев върху Българското възраждане издадени в средата на 90 – те години на ХХ век изразява становище, че „ Чуждите културни влияния върху българското общество имало и през първите векове на робството. Но тогава те докосвали само незначителна част от българите. Нямало обществени сили, способни да ги превърнат във фактор, достатъчно силен, за да пробуди енергията на народа, лишен от от материални и духовни възможности за културен напредък.”
Благодарение на д-р Петър Берон, Ив. Селимински, Ст. Чомаков, Никола Пиколо, Александър Екзарх, Ив. Добровски, Ив. Богоров, д-р Петър Протич по-активно въвличат българите във процеса на европейския и духовния живот, макар да заимстват от Европа почти всичко, което им било необходимо да създадат свое народно, модерно образование.
Разбира се, този процес е много сложен и изследователите гледат на това културно общуване, на културните заемки като труден и продължителен. У нас западните просвещенски и педагогически идеи проникнали по различни пътища и начини, например чрез търговските контакти, чрез манастирите, чрез опитите за реформи в турската държава и в Гръцката патриарщ.шия. Този път преминавал най-близко през нашите съседи Гърция, Румъния, Сърбия и Австрия – страни, с които българите се намирали в близки връзки.
В гръцките училища били подготвени първите дейци на нашата национална култура Софроний Врачански, Г. С. Раковски, д-р Петър Берон, Неофит Рилски, Стоян чомаков, Неофит бозвели, Иларион Макариополски, д-р Ив. Селимински, Христаки Павлович, Райно Попович, константин Фотинов, Васил Априлов, Ив. Добровски и още много други. Млади българи се учели в сръбските училища, (училища открити у австрийски сърби), които отдавна разполагали с по-високо образование, с развита книжнина и с духовно-църковна самостоятелност. Влиянията на съчиненията на първите сръбски просветители и реформатори – Йоан Раич, Доситей Обрадович и Вук Караджич върху нашите дейци и върху българската просвета според изследователите нямало такава осезаема сила и въздействие на гръцкото училище, но според Нколай Генчев Събрия не надвишавала съществено културния потенциал на българското общество.
Интереса на българите към славянството е и опит на някои от тях да се вълнуват и от идеите на илиризма на Лудовиг Гай.
Още един монах се включва в развитието на училищното дело и в процесите на свързаните с него издавани помагала, модернизация на образователната система. Това е архимандрит Неофит Рилски (1793 – 1881), превел на новобългарски „Новия завет” – 1840. Неофит Рилски е преподаветл в партриаршеското училище на о-в Халки. Дистанцирайки се, макар и частично от проблемите на национално-освободителните борби не отстъпва от разглеждането на езиковия въпрос по време на Българското просвещение.
Така между просвещението се раждат и или по точно израстват нашите бълагрски просветители до 20 те години на ХІХ век.

Преходно поколение просвещенци (40 те до 70 години на ХІХ век.
С многобройни материали насочени към любознателните възрожденски читатели сп. „Любословие” (1844 – 1846 г.) Константин Фотинов се застъпва за равноправието на мъжа и жената и за необходимостта жените да получат подобаващо образование. През 1845 г. Гаврил Кръстевич отново в „Любословие” пише статия „Прослещение или невежество”. В други печатни издания като „Български орел”, „Цариградски вестник”, „Български книжици”, „Занаят и търговия”, „Народност”, „Книговище за прочитане” Иван Богоров става проводник на просвещенската философия, следяща максимата на Френсис Бейкън : „Науките и изкуствата са единствената основа на господството на човека над нещата, само след като изучи законите на природата, човекът може да я овладее”.
Доктора по медицина Иван Селимински пише : „Благодаренине на ХVІІІ век изкуствата, науките и всички обществени системи…<...> започнаха да се усъвършенстват. Истините станаха по общи; чрез печата те се разпространих в дедин миг по всички краища. Науките физика, химия, геология, естествена история, астрономия и пр. Обсипаха умовете със светлината на нови истини. Железниците и параходите съкратиха разстоянията испомогнаха за по-често сношение между хората; спънките на лъжите, шарлатанството и фанатизма изчезнаха сами по себе си”.
Учителят от Шумен Тодор Икономов (Възпитаник на Киевската духовна академия) громи привържениците на Мидхат-пашовия проект за сливане на българските светски училища с турските, отстоява радикалната си концепция по църковния въпрос.
Определен от Иван Вазов за „мечтател, апостол и воин”, Георги Ст. Раковски настоява за „еманципиране на българската образователна система от гърцизма, изказва похвални слова за преводачи и съставители на учебници, популяризира училищните успехи на българските общини, препоръчва активизиране книжованата активност на нацията.”
Професор Николай Генчев го титулува като „бунтовнически лидер като открояващ се „идеолог на българското културно - национално възраждане”. Той има големи заслуги като теоретик на българското просвещение, за развитие на движението за новобългарска просвета и за национална църква, за българската книжнина, фолклористика, етнография и историография.
Възпитаникът на Киевската духовна академия Васил Друмев в епископско звание Браницки, владишки наместник в Тулча и по късно заемащ Търноската епископска катедра, настойчиво популяризира представата си за правопорпорционалната зависимост между нивото на образованост на българите и възможностите им за суеверно развитие.
Учител, писател, публицист и общественик Петко Славейков е сам образ на възрожденския народонаставник и чрез вестниците „Гайда” и „Македония” свързва живота си с политическите приоритети на движението за национално обособяване. Във в. „Свобода”/Независимост” (1869 -1879) Любен Каравелов призовава : „Ние, българите, трябва да захванеме от началото, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я изградиме, нам трябват барут и книги, пушки и читалища, ножеве и училища, топове и книжевни дружества”. Извършва обзорите за постиженията на българското училищно дело и специализираните педагогически и методически материали са представни постиженията на образователните системи на Франция, германия, САЩ, Русия, Великобритания и др. От 1878 г. сп. „Училище”, списвано от учителя Рашко Ил. Блъсков, приложението на сп. „Читалище”(1874), редактирано от Драган Цанков оформят възрожденският култ към знанието и подготвят процеса на разпространение на образоватебни знания.

3. Новобългарската просвета и култура през Първата пхоловина на ХІХ век. Килийно училище към светски образователни реформи.
Н. Генчев : „ Развитието на българската просвета до Кримската война осъществява историческия преход до Кримската война осъществява историческия преход от средновековната килия към модерното светско образование. Просветното дело е един от най-ярките белези на Българското възраждане през първата половине на ХІХ в. Благодарение на новобългарското образование България успявва за кратко време да заличи последиците от неколковевоното безпросветно робство, да направи по-определен жест на своята нацианална еманация.”
Так в периода на Ранното възражданне преобладаващата част от килийните училища са от типа манастирски или черковни. Те са според специалистите съществен образователен феномен на този период. Този триумф, според Н. Генчев приключва към 30 те години. Активизирайки комуникацията с дейците и структурите на Гръцкото просвещение, първото поколение български просветители Григор Пърличев и Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Петър Берон, Иван Селимински, Константин Фотинов, Райно Попович и Иван Момчилов получили образованието си в гръцката образователна система.”
Открити са „елино-български” или „елино-славянски” училища : в Котел през 1812 г. от Антон хаджи Кринчев и през 1819 г. от Райно Попович, в Сливен през 1825 г. от Иван Селимински, в Карлово през 1828 г. от Райно Попович, във Враца през 1822 от Константин Огнянович, в Смирна през 1828 г. от Константин Фотинов, в Свищов през 1815 г. от Емануил Васкидович и през 1831 г. от Христаки Павлович.
Проблематиката на ранното възраждане е описана от изследователите като подчертано смекчаване на отношенията между учители и ученици; създаване на възможности за съхраняване и укрепване на националнното съзнание у учащите се; увеличаване обема на позитивните знания, преподавани в съответствие с предметната система – исторически, географски, математически, естественонаучни, политически; частично въвеждане на взаимоучителни организация и на новобългарския език в образователния процес; подготовка на учителски кадри за същинския етпа от еволюцията на новобългарското светско училище.

4. Славянобългарско детеводство /1835 г/
Неофит Хилендарски е автор на шест учебвни книги отпечатани в Крагуевац и предназначени към децата, букварът, читанката, граматиката, аритметиката, землеописанието и псмовникът, които според изследователите са предпоставка за пълна промяна на религиозното учебно съдържание със светско и за пълноценен учебен процес на български език.
И върху бившите елино-български училища (Шумен), други са формирани като горна степен на началното взаимно училище (Трявна, Плевен), а трети се появяват като самостоятелни образователни средища (Копривщица). Така например Иван Момчилов (Елена, 1844), Никифор Попконстантинов (Пазарджик, 1845), Ботьо Петков (Калофер, 1845), Найден Геров ( Копривщица, 1846), Сава Филаретов и Сава Доброплодни (Шумен, 1847 – 1848), Емануил Васкидович (Плевен, 1849) очертаван бързото разпространение на образователния модел на взаимното училище.
Първата новобългарска гимназия Болград е създадена от бесарабската българска колония н периода 1858 – 1859 г. (Учредителният акт на Болградската гимназия „Св. св. Кирил и Методий” е положен от правнука на св. Софроний Врачански).Специализираната литература описва, че първото средно учебно заведение може да бъде характеризирано като частно училище на Тодор Шишков от Търново.
Новобългарското девическо образование е поставено от Анастасия Димитрова през 1841 г.
От края на 60 – те и първата половина на 70 – те години датират първите опити за организиране на учебни заведения за специализирана подготовка. В Свищов е открито през 1873 г. търговско училище от Димитър Шишманов. По т. нар. „звучна метода” в Щип през учебната 1869/70 г. Йосиф ковачев организирано подготвя два випуска учителски кадри.
Българската екзархия осигурявва профилирани училища за духовенството в манастира „Св. св. Петър и Павел” край Лясковец(1874) и в Самоков (1876). Старозагорското трикласно училище през 1868/ 1869 г. е с разширено изучаване по теология.
След възникването на Източната криза (1875 – 1878) са затихнали опитите с пожелателен характер на концепцията за разкриване на българско висше училище. П.Р. Славейков я определея като „велика идея на българите”
В избрани съчинения на Славейков са публикувани статии на в. „Македония”, които дават ясна картина на неделни и вечерни училища, „надмина всички надежди : видя се как цели купове, със стотици и хиляди души се научаваха да четат и пишат в разстояние на няколко месеца само”.
Популярен остава Робърт колеж в Цариград. Негови възпитаници са Иван Ев. Гешов, Стефан Панаретов, Иван Славейков, Константин Стоилов, Михаил маджаров, Тодор Иванчов и др.
Изследователите на българското възраждане описват подчертаната неравномерност на новобългарските училища. Отчитат се по-слаби в традициите на новобългарското образование в Добруджа, Северозападна България, Черноморския регион, Югоизточна и Егейска Тракия, Македония.
Разглеждайки проблематиката на българското възраждане специалистите отчитат, че средно на около 2000 души българи се пада по едно училище. Османските управници се опитват да поставят националната ни училищна мрежа под своята пряка власт. Изразена е готовността на османската държава да се включи частично във финансирането на училищната мрежа. Но те срещат острата опозиция на българите.

5. Читалищна дейност
Читалищата в Свищов, Лом и Шумен са построени през 1856 г. Букурещкото читалище „Братска любов” е основано 1861 г и изиграва ролята на сформиране на имигрантски кръг от интереси – създаден бил устав и избран председател – хаджи Мина Пашов, който издаван е печатен орган „Читалище”.
П.Р. Славейков е описан от изследователите на читалищата като един от радетелите на тази институция. Сам формулирал през 1871 г. обществения й замисъл : „нравствено усъвършенстване и веществено преуспяване на населението”, „изучаване (ограмотяване) на възрастните безкнижни” (неграмотни), „спомагането за изучаването на сиромашките деца”.
Изследователите на българското възраждане определят дейността на читалищата така :
-организиране на неделни и вечерни училища за възрастни или за по –бедни юноши, които нямат възможност да посещават редовно училище
- поддържане – финансово и кадрово – на училищното дело в по-бедни селища
- книгоразпространителска и библиотечна дейност
- дейност по набиране спомоществователи за отпечатването на книги
- финансиране обучението на ученици и студенти в чужбина
- организиране на сказки по предп очитания от обществеността теми – история, хигиена, литература, православие и др.
-театрална дейност
- музейна дейност, събиране на фолклорен и етнографски материал
-подпомагане дейността на женските, ученическите и учителските дружества
-официално прикритие на местния революционен комитет

Дори обществените амбиции в титула на читалищата са изявени радикално : „Напредък”, „Възраждане”, „Просвещение”, Братство”, „Съгласие”, „Съединение”, „Постаянство”, ”Единство”, „Пробуда”, „Просвета”,”Деятелност”, „Нов живот”, „Зачатък”, в други символни идеи за обновата – „Цвят”, „Зора”, „Слънце”, „Звезда”, „Искра”, „Благовещение”, „Извор”, „Избавител”, „Виделина”.


6 .Организация и управление на новобългарското училище
При липса на суверенна национална държава все пак българското възрожденско общество е достигнало до онази степен на консолидация, според доц. В. Бонева това му позволява да поддържа в състояние на „устойчива стабилност постъпателно формираната мрежа от учебни институциии”
Средства постъпващи за поддържане на образователната система :
- еснафските организации
- църковните приходи (след скъсването с Цариградската патриаршия, чрез легитимирането на Българската екзархия (1870 – 1872).
- Щедри дарителски актове (имената на Васил Априлов, Иван Селимински, Петър Берон, Никола Пиколо, Филип Сакеларович, братя Евлоги и Христо Георгиеви, Христо Тъпчилещов,Христо Хината, хаджи Стоян Николов, Маринчо Бели, митрополит Иларион Макариополски, Търновски).
- Православни страни ( Румъния, Сърбия, Русия)
Григор Начович и Христо Данов публикуват в сп. „Летоструй” примерен устав на училищно настоятелство с предложение той да бъде утвърден като единен за всички общини.
Не на последно място трябва да обърнем внимание на възрождеските училищни сгради. Те по правило се издигат насред селището – в близост д очерквата, часовниковата кула ( Елена, Трявна, Шумен, Котел, Габрово, с. Жеравна, с. Широка лъка). Райна Гаврилова ги определея като „център на общността”.

7. Как е описан възрожденския учител?
Изследователите Руумяна Радкова, Николай Генчев, томас Майнингер, Елена Сюпюр, Ангел Димитров, Красимира Даскалова, Миглена Кумджиева) настойчиво отстояват тезата за специфичния обществен статус на възрожденското учителство. Иван Илчев специално изследва рекламата през Възраждането и канстатира набичието на значителен брой обяви от настоятелства за търсене на учители и от учители за търсене на работа.
Учителят се явява реформатор, организатор на учебния процес в класното, взаимното и девическото училище и още съставител на нови учебни планове, автор и приводач на учебници. Остават популярни имената на главните учители : Сава Филаретов (София), Андрей Цанов (Разград), Никола Михайловски (Търново и Сливен), Нестор Маринов (Плевен), Димитър Енчев (Габрово, Русе) и др. Популяризаторът на заучната метода Йосиф Ковачев е назначен от митрополит Иларион (след създаването на Българската екзархия се оформя училищен инспекторат) за училищен инспектор в Кюстендилска епархия за учебната 1872/73 г.
Съставят се правилници, отменени са телесните наказания, габровските „Закони за учителите” (1867) забраняват физическото малтретиране на учениците със заплах от уволнение на учителя. Американския възпитаник Петко Горбанов отпечатва помагалото „Наръчни наставления за учителите”. Ангажирани освен в училище, учителите Никола Бацаров и Никола Златарски се занимават с общинската архива. Преподавателя се явява редовно на посещение на черковните служби евентуалното му участие в тях в качеството н ацърковен певец. В някои неделни богослужения и на големи църковни празници учителя изразява поучителни слова пред миряните. Авторитетът на преподавателите Димитър Душанов, Добри Войников, Петър Златев Груев, Бачо Киро Петров, Петър Берковски е тясно свързан с Българската православна църква.
Регионалната историография ни дава биографични справк иза преподавателя и книжовник, учител Тодор Хрулев (1821 -1865) изградил конспиративна мрежа за разпространение на литература и лидер на борбата срещу търновския гръцки владика Григорий в Свищов. Възпитаникът на учителя Юрдан Ненов се явява бъдещия поет Иван Вазов. Юрдан Ненов (1826 -1903( е участник в Априлското въстание, преводач, дописник на редица вестнци. Театрал, читалищен деец, учредител на свищовското ученическо дрежуство „Плод” е Димитър Шишманов (ок. 1833 – 1875). Авторът на учебника „История на българския народ” (1873) Тодор Шишков (1833 – 1896) е завършил в Париж, учителства в Стара Загора, Сливен, търново, Цариград. Шишков се явява преводач, драматург, кореспондент на Г.Ст. Раковски. До тях можем с основание да впишем имената на Софроний Врачански, Петко Р. Славейков, Добри Войников, Васил Друмев, тодор Икономов, Христо Данов, Найден Геров, Иван Селимински, Григор Пъличев, Иван момчилов, Добри Чинтулов, Дмитър и константин Миладинов и още много други но възрожденското учителство е най-масовиият социално значим фактор н абългарския преход към Новото време и не се затваря в самото училище, а и близо до книжовността, църковно-националното движение, политическите начинания.

[roki]

Част 2

8. Учебно съдържание и учебна книжнина
Все пак учебните програми на българските възрожденски училища са без централизирана управленска система. Взаимните училища дават начална грамтност, развиват четивни умения, получават знания за основните аритметични действия. Но настъпват и други предмети това по допълнително история, землеописание (география), катихизис. Изследователите отчитат, че през 60 – те и 70 –те години се откроява тенденцията в четвърти и пети клас на училищата с устойчиви образователни традиции се засилва присъствието на природоматематическите науки – математика, естествена история, физика, химия, астрономия.
Тодор Шишков филолог по образование, главен учител в цариградското българско училище успавя да състави програма за трети, четвърти и пети клас в която да е постигнат оригинален баланс между предметите :
ІІІ клас – Български език, (теория на словесността – стилистика), черковнославянски език (граматика и превод), френски език (граматика и превод), начала от турско-арабска граматика, математическа и физическа география, обща история (средновековна), аритметика, алгебра, зооология, линейно рисуване;
ІV клас – Български език ( проза и поезия) черковнославянски език (превод, съчинение, правопис), френски език (граматика, превод и теми), турски език (граматика, превод и теми), география (повторение на цялата), българска история, геометрия (планиметрия), естествена история (общи познания от ботаника и минералогия), част от елементарна физика с изчисления, линейно рисуване, нравствено обогословие.
V клас Български език (извод от историята на българската литература), чековнославянски език (разбор от разни писатели и теми), френски език ( теми и разбор от френски класици), турски език (повтаряне на граматика, превод и теми), геометрия (стереометрия с геодезия), обща история (нова съвременна), елементарна физика, кратка политическа икономия, диплография (теоретична и практична), писмени упражнения на български, френски и турски език, педагогика.
Маньо Стоянов систематизира възрожденската книжнина в своите изследвания. Съставители на учебници се явяват Йоаким Гуев, Христо Данов, Драган Манчов, Неофит Рилски, Тодор Хрулев, Иван Богоров, Иван Момчилов, Тодор Икономов, Петко Р. Славейков – същевременно дейци но и популаризатори на учебни книги от преждеосвобожденския период.
Създава се практика след 1868 г. за организиране на учителски събори. На тези форуми учителите от даден регион поставят теми за разискване по важни въпроси по организацията на училищната дейност – учебното съдържание, подпомагането на селското образование, кадровите проблеми, състоянието на учебната книжнина, правилата за водене на учебната документация, необходимостта от популяризиране постиженията на най-добрите педагози и др. До 1872 г. събори се свикват в Стара Загора, Хасково, Казанлък, Русе, Разград, Тулча, Габрово. След създаването на Българската екзархия и по нейна инициативност са проведени събори в Шумен, Пловдив, Русе, ловеч, Варна, Видин, Серес и други градове. Все пак практиката на училищните събори не е възприета от всички общини и структурата на Екзархията. Но са проведени повече от 30 форума (събори), които оказват важна обединителна, подхранваща роля в развитието на новобългарското образование в навечерието на възстановяването на българската държавност.


9. Заключение
Взаимните и класните училища са взети от модела на светското обществено образование, установен в предходните столетия в европейските и североамерикански публични практики. Николай Генчев пише : „Тенденцията към светско образование се налага преди всичко поради стопанските и чисто професионални нужди на буржоазията. Историкът Иван Стоянов пише в книгата си :”...в България държавата поробителка не полага никакви грижи за българското образование и дори провява враждебно отношение към него. Ето защо народът е принуден сам да се грижи за откриване, управление и издръжка на своите училища и в същото време води борба срещу посегателствата върху тях.....движението за новобългарска просвета накарало българите да заживеят в единен духовен ритъм и във висша степен способства за формирането на българската нация.”
Съществена особеност на възрожденските планове и програми, че в тях като главна цел се визира съдбата ва възрожденския учител, призовава сънародниците си да подпомагат книжовните начинания, съизмерва нашенските просветни учреждения с постиженията на европейските образователни системи.













































ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА






Бонева, Вера Възраждане : България и българите в преход към Новото време, Шумен, 2005
Генчев, Николай Българско възраждане, трето допълнено и преработено издание, издателство на ОФ, 1988
Стоянов, Иван История на Българското възраждане, ИПК „Св. Патриарх Търновски”, Велико Търново, 1999

4. История на България, БАН Българско възраждане, 1981, София








































Документи
Из златния фонд на БНР:
Българското просвещение: Възрожденско движение за просвещение и култура




Възрожденското движение за просвета и култура не стъпва на празно място. Назад във вековете преди него стои например дългата история на старобългарската книжовнност.
Как я виждал и разглеждал академик Петър Динеков :
„Когато правим обща характеристика на старобългарската литература не бива да забравяме, че религиозната образност и символика често пъти се явяват само една външна обвивка една неизбежна абстрактна изразна система от традиционни формули. Отстраняването на тая обвивка ни дава възможност да разкрием истинското съдържание на творбите да видим тяхната актуалност връзката им живота със съдбата човека. Такива са например едно от най – ярките публицистични и светски съчинения на нашето средновековие „За азбуката” от Черноризец Храбър, „Пространните жития на Кирил и Методий”, „ Похвалното слово на Климент за Кирил”, „Азбучна молитва „ и „Прогласа към Евангелието” „Житията на софийските книжовници” поп Пейо и Матей Граматик и други. Ако погледнем така на множество произведения, ако разчупум религиозната черупка която ги обвива, пред нас старобългарската литература ще се яви по – богата и по - разнообразна не така абстрактна и отъсната от живота както на пръв поглед изглежда. Тя отразява не само тесните интелектуални интереси на една ограничена черковна среда а се превръща в огледало на търсения и стремежи страдания и болки, мечти и пориви, философски и научни размисли. Зад религиозната кора, която в някои случаи е много тънка, у други е проникнала дълбоко в тъкънта на самите произведения се крият и светски сюжети и големи политически въпроси и интимни вълнения на сърцето. Това личи преди всичко много добре в белетристиката в творби като „Александрията”, „Троянската причта”, „Кръчмарката Теофана”, „Соломон и жена му ” и т.н. То се проявява в историческите произведения, летописните разкази и приписки в естествено научните съчинения и философски трактати. Това важи дори и за такъв типично чековен жанр като житията в тях често срещаме интересно описание на бита, психологически детайли, разкриване на отделни индивидуални черти на героите, разказ на историческите събития в редица случаи житията се превръщат в мемоарни произведения. Заслужава внимание още един интересен момент от развитието на старата българска литература касее се за така наречените първобългарски каменни надписи на гръцки език. Досега са намерени около 80 надписа. Те са възникнали в България още преди покръстването и делото на Кирил и Методий. Отразяват българската обществена действителност свързани са с един период кагато гръцкият е официалният канцеларски език на българската държава. Това са паметници със светско съдържание. Те са част от историята на нашата литература. Като се вземат предвид най - разнообразните прояви на българската литература в средновековието вижда се че жанровата картина нито е тъй бедно нито е тъй закостеняла както често се мисли. Тъкмо за това могат да се посочат редица елементи на приемственост между стара и нова литература. Литературното творчество през Възраждането макар и де се развива върху нова качествена основа се свързва със здрави нишки със средновековната литературна традиция. Това е твърде важен момент който ни сбилжава с творческия свят на старобългарския писател. Това сближаване върви обаче не само чрез посредството на възрожденската литература но и направо. В произведенията на старобългарските писатели съвременния читател намира ред моменти на правдиво отражение на живота на народносттно и патриотично виждане на искрени творчески пориви на художествено майсторство. Тези моменти действат непосредно и без уговорка. Вълнуват като трайни постижения на словесното политическо изкуство тук се е появил великят творчески гений на народа. Старобългарската литература представя богата съкровишница на нашата култура и нашия език. Още по важното е тя през цялото средновековие тя задоволява не само вътрешни национални нужди и други народи руси, сърби, румъни дори и западните народи чрез преведените богомилски произведения. Оттук и нейното общославянско и международно значение. Възникнала като първа най- стара славянска литература тя играе изключително историческа роля, упражнява своето въздействие не само с оргиналните си произведения, но и с многобройните преводи, а също и с езика си давайки значителен тласък за развитето на литературните езици на другите славянски народи. Погълнала в себе си византийската образованост, а чрез нея много от богатствата на античният гръкоримски свят и на изтока, старобългарската литература се превръща в могъщ културен и художествен посредник с това още повече се увеличава нейното значение като ценно и голямо културно наследство на нашият народ.



Спомени на :

Христо Груев Данов – спомени за българското училище
Хектор Молло „Без дом”- роман

За жените от жените :
Новото отношение към жените – това е модернизирането на обществото. Участието на жените в образованието. Фенимизирането на преподавателската проствета. Все повече жени се отдават на учителската професия. Анастасия Димитрова, Анастасия Тошева, Тота Венкова (акушерка, лекар, специализирала в медицината), Йорданка Филаретова, Елена Мутева (от одеските българи, родена в Калофер, семейството е емигрирало, първа българска поетеса, преводачка). Изследвания на Проф.Виржиния Паскалева „За българката през Възраждането” - Маргарита Чолакова „За женските благотворителни дружества”.

„Майка ми беше една (не че ми е майка за да се хваля) много изключителна жена – лекар, гинеколог, асистентка на професор Бурви Щрасман . Сетне много развита, интелектуално развита жена, и пак ви казвам :без майка ми незнам дали бих станал Панчо Владигеров. Защото много зависи родителя в какви условия ще постави детето си как ще се развие.Тя беше една жена, която не казваше у нея не съществуваше думата вундеркинг (Дете чудо), първия концерт свирех на осем години. Тя чакаше големите специалисти най - големите учители да кажат : сега е зрял той може да излязе на концерт. Майка ми е по народност рускиня, родена е в Русия, първи нейн братовчед е Борис Пастернак, баща ми е бил умен знаеше за кого да се ожени.
Панчо Владигеров


ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА ПРЕЗ ВЪ ЗРАЖДАНЕТО

Доц. Д- р Надя Манолова : В българската историография се приема, че това движение започва през 20 те години ХІХ век с няколкото ярки случая през 1824, 1825 година. Във Враца, Скопие, Самоков.
Конфликт между българските първенци и гръцките митрополити за данъците. Ярък е случаят във Враца през 1924 г. : Димитраки Хаджитошев, който доста категорично поставя исканияда бъде заменен местния владика методий с Гавраил Бистричанина, да се отрегулират данъците, владичината.. Димитраки Хаджитошев е убит през 1827 г. във Видин. Текста на Паисий в средата на ХVІІІ е ни дава основание да намерим примери за унищожаване на църковнославянски книги, замяна на богослужебния църковнославянски език с гръцки, а и много неща в османската империя са способствали за това. Ерата на Танзимата и Гюлханския Хатиешериф, който е обнародван през 1837 г. от Високата Порта поставя се началото на реформите в Османската империя. Местната администрация се противопоставя и оттук идва конфликта.

Положения в Гюлханския хатишериф :

Прочее изпълнени с доверие в подкрепата на Всевишния разчитайки на застъпничеството на нашия пророк ние намерихме за необходимо да потърсим чрез нови институции да дадем на провинциите, които съставлят османската империя благата които се постигат чрез една добра администрация. Тия институции ще трябва главно да засегнат следните три въпроса, първо гаранциите които ще дадат на нашите поданици пълна сигурност за живота, честта и имотите им, второ един редовен начин за определяне, събиране на данъците трето също един редовен начин за събиране на войници и срока за събиране на обучението им.

Писмо прошение в което са очертани българските искания :
Неофит Бозвели писмо до Високата Порта:
Ако Високата Порта, която вижда предаността и верността на българите им дари своето доверие като на многообични деца и им даде архиереи и духовенство от тяхната народност тя ще спечели с това тяхната безгранична признателност. А българското духовенство ще изкорени скоро гръцката политика ако Портата му даде пълна свобода за открие народни училища за да не отиват младите българи да учат в Русия или Гърция. Ако Високата Порта заповяда да се печатат българските книги в самата страна това ще спре внасянето на книги печатани в Одеса, Букуреш, Атина и т.н. от които последствията са много печални. Ако правителството на Негово Величество избере една българска депутация от членове на духовенство или от граждани, които бидейки напълно независими от Патриаршията биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата Порта и най- сетне, ако в българските градове се създадат съдилища съставени от мюсюлмани и българи за да можем да се защищаваме срещу гръцките интриги и да насочваме напода по правилния път на подчинение и преданост към Високата Порта. Всички тези мерки взети заедно ще дадат възможност на правителството да види голата истина и ще попречи на гръцките интриги да заблуждават Високата Порта.

Коментар към по – горния текст:
Текста звучи доста верноподанически. Но да се навлезе в същината на епохата. Гюлханския хатешериф е само едно общо заевление на Високата Порта. По – натактък през 40 те години на ХІХ век османската върхушка синтезира. Българите през този период конкретизират исканията си. Необходимостта от една самостоятелна българска депутация ще работи за българските интереси, българските желания пред Високата Порта. Всъщност до този момент Цариградската Патриаршия е институцията която представлява всички християни, до този момент припокрива понятието християнин с грък, българин. От ХVІІІ век насетне се създава системата от милетите. Това дразни българите. Верноподаническата характеристика на този документ е принципно спазване на една норма на обръщане към Високата Порта. Изследователите на Неофит Бозвели считат, че позицията му е била един необходим ход и действие с оглед да бъде извоювана българската самостоятелност от Цариградската Патриаршия., това тълкуване е доста близка до истината тъкмо поради, което обръщението към Високата Порта ни звучи доста верноподаническо днес. Българските усилия за самостоятелна църква са всъщност един тяхната легален политическа изява в рамките на един нормален общопополитически живот в Османската империя и това, че следвайки не само Гюлханския Хатиешериф но и Хатихумаюна от 1856 г. към Високата порта се отправят множество искания за реформи в църквата за решаване на въпроса за богослужението на българските владици а също така за въстановяване на Българската патриаршия, охридската архиепископия всички тези неща се поставят като въпроси на големия събор(патриаршески събор) от 1858 – 1860 г. на който събор за съжаление никакъв компромис не се постига с представителите на патриаршията.. И тук идва един доста решителен момент за българите за участниците в това движение сспоред които е крайно време д асе реши въпроса по един радикален начин да се отхвърли властта на патриарха. Това става на 3 април 1860 г. в рамките на светата литургия първо тя се извършва н ацърковнославянски език от Иларион Макариополски и не се споменава името н апатриарха, а само името на султана каквато е практиката на самостоятелните източноправославни църкви в рамките на Османска империя. Народът посреща събитие с израза : „Христос възкресе, гръцки патрика се изтресе”..
Движението за новобългарска просвета и култура и движението за независима българска църква не може да се обясни без да се осветлят хората, които участват и се включват в него, а и го оглавяват. В това движение се включват различни социални слоеве, първият на свещениците, на духовниците, втората голяма група н аучителите на светските лица, които се ангажират с църковната борба. Занимават се с издаването на учебници, превеждат от гръцки, руски или от други езици за да могат да компилират и да създават учебници така необходими за училищата, а и не само до Кримската война. Създават собствени сборници и за църкват и за училищата. Съдбата н абългарската интелигенция си остава трудна и трудна. Неофит Бозвели работи като помощник учител, Иларион Макариополски с желание и амбиция да продължи образованието си остава в Цариград и се включва в това движение.

Ферман за учредяване на Българска църква :

Чл. 1 Ще се образува една особена духовна юрисдикция под името Българска екзархия, която ще обема по долу изброените митрополитски и епископски епархии и други места. Екзархията ще бъде натоварена с управлението на всички църковни дела от това вероизповедание.
Чл.2 Най - издигнатия по степен от митрополитите от тая юрисдикция ще носи титлата Екзарх и той ще има каноническото председателство на Българския Синод, който ще бъде при него постоянно.
Чл. 3 Вътрешното духовно управление на тая Екзархия ще бъде починено и на санкцията и на одобрението на нашата Високата Порта. То ще бъде уредено от един особен Устав, който ще трябава да бъде в съгласие при всички обстоятелства с основните канони на православна църква както и с принципите на православната вяра. Този Устав ще бъде изработен по начин, че да не позволява пряката или непряката намеса на патриаршията в духовните дела и особено в избора на епископите и на екзарха. Щом стане избор на екзарх българският синод ще уведоми за това патриаршията която ще издаде колкото е възможно по скоро потвърдителните писма изисвани от православния ред.

Чл. 10 Духовната юрисдикция на българската екзархия обема Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската , Софийската, Враченската , Ловченската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската (епархия без града Варна и без близо 20 села покрайбрежието на Черно море до Кюстенджа чиито жители не са българи), Сливенския санджак без градовете Анхиало и Месемврия, Созополската кааза без селата по крайбрежието, Пловдивската епархия без самия града Пловдив без града Станимака както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и без манастирите Бачковски, Свети безсребреници, Света Параскева и Свети Георги. Махалата Света Богородица в град Пловдив ще влезе в българската екзархия, но които от нейните жители не ще желаят да се подчинят на българската църква и екзархия ще бъдат напълно свободни в това отношение. Подробностите за това ще бъдат уредени между патриаршията и екзархията според църковните обичаи, принципи и правила. Ако всичките или поне 2 / 3 от православните жители на други места вън от тези изброени и посочени по - горе желаят да се подчинят на българската екзархия за своите духовни работи и ако това е установено то ще им бъде разрешено но това ще може да стане само по искането и съгласието на на всичките или поне на 2 / 3 от жителите тези които чрез това средство биха поискали да създадат смут или раздор между населението ще бъдат преследвани и наказани според закона.

Д-р Манолова : През 1849 г. с фермана за българската църква в Цариград в самия текст е казано, че булгармилет т.е. българският народ получава правото да съгради своя църква в Цариграз, със съдействието на известния княз Стефан Богориди е построена след което е открита, осветена, създадена на 9 октомври 1849 г. фермана тогава има следната значимост : консолидира не само българската общност в Цариград. Но това дава възможност да бъде направено в един по – голям мащаб, създадена е една по – голама почва за съдаване на българска екзархия и консолидиране на българската нация. Постигнато е не малко създадена е добра почва за възникване на Фермана от 1970 г.: екзархията е доста самостоятелна институция от патриаршията, след което патриаршията ще иска и ревизия на фермана, втория пункт е територията която обхваща фермана е максималния обем на българската етническа територия, което по нататък служи за изработването на тогавашните документи на Цариградската конференция.



Източния въпрос разгледан от проф. Константин Косев и д - р Дарина Григорова

Източния въпрос се разглежда успоредно с национално-освободителните движения на балканските народи през втората половина на ХVІІІ век, великите сили започват да се намесват със своите интереси, кагато Русия чрез няколко войни изтласква Османската империя от Северното причерономорие, победоносни войни по времето на Екатерина ІІ. Опитите на Русия да спечели славяни и балканските, православни християни на нейна страна предизвиква съмнение у съперниците и Франция, Англия, Хабсбургската империя. Обаче през ХVІІІ век те нямат сили и възможности да и се противопоставят до Кримската война до този момент Русия има пълно надмощие в Източния въпрос.
Националноосвободителното движение се свързва и с Кючюккайнарджа договор от 1774 г. дава за втори път правото на Русия да покровителства християнския свят в османската империя. Източния въпрос се свързан и с една стратегическа външнополитическа цел за Русия - проливите, макар и утопична. Първите опити на Русия за излаз на Черно море са по времето на Петър Велики азовските походи – първия неуспешен опит за Русия. Ако го разгледаме като конфлит християнски свят ислямски, границата минава при падането на Константинопол през 1453 г. , още по долна граница е когато се заражда османската империя. Може да се гледа на източния въпрос от разлбична гледна точка. Но в литератураа въпроса е разгледан като заплетен източнен въпрос, а същината му е когато спорове водят Великите сили за влияние на Балканите. Оттук преминава великото преселение на народите, разположен между три континента и четири морета, важно стратегическо положение. Османската империя през ХVІІ век започва упадък на разлагащата се османска империя „болния човек” край Босфора. Дипломатическите отношения през ХVІІІ век - различни са гледните точки и за края на Източния въпрос :
източния въпрос не е завършил и събитията при нашите съседи по време на югославската криза, рецидиви на този проблем, края на Берлинската стена и края на блоковото противопоставяне в Европа създава края на онова осланяне на балканските народи да не страдат от това съперничество за надмощие между Великите сили, обаче за съжаление, наследството което получаваме от досегашната развръзка на източния въпрос. Например Югославия е дело и творение на Версайската система, която е пряко пропорционална зависимост и свързана с Берлинския договор и всяко международно решаване на конфликтите на Балканския полуостров винаги води до следваща вълна и така до днес. Това, което виждаме в Югославия, Босна и Херцеговина, разпадането на ФРЮгославия, събитията в Македония са все последици. Термините се менят но същността на източния въпрос не е изчерпан с дипломатически средства. Процесът на обособяването, процесът на омиротворяването и вкупом балканските народи се присъединят към Европейския съюз.
Източния въпрос като термин и понятие се приема и въвежда през 1822 г. на конгреса във Верона на Свещения съюз. Допълнителните му характеристики са свързани с гръцкото въстание от 1821 г. т.е. тук има класическо въстание на национално-освободителна бороба, а Свещения съюз и страхът от революция свързан с Франската революция от 1889 г. Балканите трудно ще бъдат умиротворени - доста сеизмична зона от политико-исторически факти. Страхът от революция през ХІХ век е универсалното чудовище което се използва от Великтие сили за да възникне Източния въпрос, а през ХХІ век това лице е заместено от понятието тероризъм, което е също универсално, макар и ненационално се използва от Великите сили.
Какви сили участват в Източния въпрос ? Западноевропейските и Централноевропеските сили и Русия. Руските държавници са смятали, че за утвърждаването на Русия като велика сила минава през Босфора и дарданелите, достъп до топлите и южни морета, издига се лозунгът Москва трети Рим, наследник на Византийската империя. При това много добре е съчетано постулатът Москва трети Рим с подкрепата която Русия оказва и с натиск на юг при борбите на балканските християни и славяни. Затова балканските народи подкрепят руската политика на юг и в нея виждат съюзник. Западните държави виждат в това съперничестно на Русия. Балканите са кръстовище ( много важно геополитическо) оттук минава най-прекия път за Индия, Суецкия канал, Великобритания най-зорко следи руското влияние да не се разширява на Балканите. Освен това Франция има големи интереси в Османската империя. По - късно някъде през ХІХ век се намесва Хабсбургската империя. Западните държави с естремят да ограничат влиянието на Русия в Османската империя. Последни ще се намесят чак във втората половина на ХІХ век Германия и Италия. С обединениет сили на Англия, Франция, Австрия срещу Русия, Турция печели войната в Крим (Севастопол), в Париж е наложен унизителен договор на Петрбург. Този мирен договор изисква : отнемане на части от руската империя в Бесарабия ( по това време Влашко, Молдова се стремят за домогване към някаква автономия ). На Русия се забранява да има военнен флот в Черно море. Забранява се на Русия да бъде едностранно покровител на балканските християните в Османската империя. Нейното място заемат западните държави, колективни покровители стават именно те. Русия става второстопенна държава, третиратя като победена държава. Покрусен от този удар император Николай умира. Новият цар Александър ІІ и имперския канцлер Горчаков поемат нов курс на пълно въздържане по Източния въпрос и въобще въздържаност във външната полтика, осъзнават, че Русия изостава от западните конкуренти държави и запърви път се споменава думата перестройка.

Село Факия (Бургаска област) един българин ги предава на руския потомствен дипломат Феликс Петрович Фон Тон.
„Първо да будем сами волный,
второ : да мы сами себя да судим да судимо, турчин судит турчина и българин българина.
Трето : да мы Церкви правим кокда и где захотим
Четвърто : да собираме сами що е царские данък, а харач да няма, воистино бумаги да няма за харач да няма
Пето : вергията да сами скупимо
Шесто : спахии да няма
Седмо : субаши да няма нигде
Осмо : золумкярин да няма,
А где дойде турчин на конак и он да плати
Девето : да не убивают човечета и не обиурают по дорогам и конакам
Десето : Да и будет право всякому как на турчина так и на булгарина
Единадесето : да сей християнското свидетелстване приема у съда както пред турското
Дванадесето : беглик върху овцете да няма
Тринадесето християнската челяд и девойки да не турчят насила и да не ги вземат за жени
Четиринадесето : и ний да носим оружие като турците свободно
Петнадесето ангария, беглик да няма и свакий колко сушно да плати
Шестнадесето : в православней церкви звона да има”

В състояние ли е, Русия да разбере това състояние на балканските народи. Ако говорим за първата половина на ХІХ век, Русия е най- силна през първата половина на този век т.е . през 1833 г. когато Русия сключва договор с Турция (Юнкяйски договор) касаещ проливите. Този договор трае и има силата до 40 година. Тука няма намеса на Велика сила. Лондонските конвенции го неутрализират. Какво може Руси и руското общстево през този период? Пъстра е палитрата на руското общество през ХІХ век. Например за : Руско - турската освободителна война – при една позиция на граф Игнатиев, който всъщност неговата рожба е Сан Стефано, една е позицята на Шувалов, който н евъзприема идеята за целокупна България (България в етническите и граници), една е позицията на императора и неговия брат Николай Николаевич, великия княз. ( настоява за Сан Стефано да бъде сключен договора заради датата 19 февруари по стар стил, сега 3 март това е дата за освобождение на руските селяни от крепостничество). Въпрос на династическа традиция и Русия излиза побелидтелка в тази война.
В Германия (когато я има разбира се) Обединителя на Германия на модерната Германска държава княз Ото Фон Бисмарк се обявява и възползва много ловко от Източния въпрос. Макар и да декларира, че не би пожертвал костите на нито един пубемарански гредянир за Ориента, че не чете пощата от Константинопол, а се оказва, ч евсеки ден пише диктати по този въпрос. Бисмарк. рационално използва Източния въпрос да създаде Германия. По време на Кримската война осъжда политиката на Прусия и смята,че Прусия може да се превърне във Велика Германия, ако не бъде закачена за антируската коалиция за Англия, Франция и Австрия, а напротив да с есвърже в съюз с Русия. Само с Руска подкрепа и благосклон Прусия ще се превърне в модерна Германия. Бисмарк започва да използва Руските имперски амбиции и стремежи, подхранва ги и точно в това направление : традиционната насока на руската политика на Балканите, получава руското благоволение първ о във войната срещу Австрия, второ във войната срещу Франция. Чрез тези две войни имайки руската подкрепа и руския традиционнен неутралитет Пруския канцлер изважда от строя двама от гарантите на Парижкия мирен договор, които унижиха Русия. Фактически консталацията на Европейския континет, антикримската коалиция престава да съществува, а по този начин Русия си възвръща позициите в Европа като велика сила.Бисмарк съзнателно и упорито преследва същата цел да бъде винаги със съюз с Русия и по този начин да укрепва германската мощ в Европа.

Този сложен източен въпрос и българите се ориентират и трябва да се ориентират : от състояанието на българското общество, от състоянието на османската империя, от европейската политическа конюнктюра и трите фактора се менят непрекъснато.

За първи път понятието комитет започва да се използва от представителите Добродетелната дружина от около 1860, 1861, 1862 година това е времето когато политическата обстановка на Балканите видимо започва да се променя.
В очакването на една сръбско - турска война българската емиграция се е надявала, че може да се потърси разрешаването на българския политически въпрос. По това време Добродетелната дружина прави опит да се откъсне от наложената от Парижки мирен договор начин на съществуване т.е. с благотворителност. Започва едно по пълно активно използване на възможностите за използване на българските емигрантски общности не само в Молдова, Влашко но и в Австрия. И в кореспонденцията на добродетелната дружина за първи път се използва понятието комитет в онзи смисъл в който ние вече го виждаме окончателно разгърнат при Левски и Каравелов. Но официално като название на революционна емигрантска организация го възприема тайния централен български комитет през пролетта на1866 г. в Букурещ от .Иван Касабов. Значението на този таен комитет е огромно, голямо, защото за първи път емиграцията пристъпва към изграждане на комитетска структура не само в странство но и в същинските български територии. За една година ТВЦК се изграждат комитети в Свищов, Лом, Видин и другаде, които комитети се преливат в структурите на БРЦК Истинското налагане на комитетската идея като една организационна форма за подготовка българската националнореволюционна революция става по времето на Каравелов след 1869 г. и Левски. Комитетската идея не е измислена от българската емиграция. На Балканите за първи път комитетската организация е създадена от представителите на голямата гръцкото национално освободително движение в началрото на ХІХ век (Фелики екирия - организация), която има свое разклонение и при българските земи, а от 1835 г. Велчовата завера използва опита на гръцките хитеристи.
Комитетска организация, из книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица”:

„Минахме под клетва, за председател на комитета се избра Кольо Ганчев.(Стара Загора), закълна ни сам Левски, облечен в попското ми расо, всички приятели на делото старозагорските патриоти съзаклятници станаха. Евангелието, камата и револвера целуваме. След акта на закълнованието Димитър Общи стрина в дланта си барут и накара съзаклютниците да го миришат с разтворени гърди. Левски като облече попското ми джубе надяна калимавката ми наметна епатрахила ми и строго избърбори нещо като молитва. На масата бяха турени Евангелието, кръст, камата и револвера на Левски и един книжен фишек напълен с барут. Всинца стояхме на крака, Левски говореше и ний всички в един глас след него повтаряхме клетвата. Бая се изпотихме докле се изпълни обреда на закълнованието. А някои от народните приятели трепереха, може да се уплашиха от страх във време на закълнованието. Догдето не бяхме дали клетва комитетските работи ни служеха за приятна забавка, играчка, а след клетвата ние се удрямаха, наченахме да се озъртаме и на сън стряскаме да сънуваме бесилка и тъмници, на сън да ставаме и несвързани думи да говориме, хората взеха да се плашат от нас. И до днес още ми мирище на барута що ни поднесе на дланта си Общи да го миришем за да добием кураж бунтовнически като на турчин муските. Този обред, това свято дело се извърши в къщата на Кольо Райнов (Пантата) направи се два вида в края на уставо-проекта. Има два вида комитети : външни и вътрешни. За център на вънканите комитети ще служи Букурещ, а за център на вътрешните Стара Загора. После стана гощавка, веселба, народни песни. Купиха за града и селата около 60 – 70 броя от вестник „Свобода” и събраха около 30 - 40 лири за пътни разноски на апостолите. Левски даде последни наставления народни и на дъбър път им пожелахме.”

Картинната представа на поп Минчо от този текст : присъства Евангелието, камата и револвера. Допълнителните нюанси са технологията която ще с еприлага и при Априлското въстание. Иван Хаджийски се е докоснал до психологическите моменти у българина. Колебаещия се българин в последния момент д ахване револвера. Един опит да се проникне в народопсихологията в тази епоха. Димитър Общи е спорна личност и присъствие в нашето национално-освободително движение – превратната 1872 г. Времето в което настоящем живеем и отдалечени от 130 години за Димитър Общи се спори къде е роден, дали на границата между Албания и Сърбия, Косово, Македония, участвал в четата на Гарибалди, активно участие взема в поредното Критско въстание, появява се във Влашко като вече един опитен политически деец. Точно това дава основание на Панайот Хитов да го препоръча на представителите на тогавашния таен комитет начело с Иван Касабов. Все повече се вписва в нашето революционно движение от 1869 – 1970 г. нататък, от 1871 г. е предложен от БРЦК за помощнвик на Васил Левски във вътрешността на страната. Заедно с Ангел Кънчев подпомага апостола н асвободата при изграждането на вътрешнокомитетската мрежа. Но през пролетта и лятото на 1872 г. започват да се наблюдават известни негативни елемнти свързани с неговата лична амбиция да измести Апостола от ръководното място което той заема в комитетската организация. И на тази плоскост съвременните историци се опитват да обяснят всички тези събития обира при Арабаконак. И последвалия разгром при комитетското дело. В последните десетина - петнадесет години, сериозни български историци като проф. Крумка Шарова се опитаха по – обективно да прочетат тези спорни страници от нашето националноосвободително движение. Оказа се от автентичните документални свидетелства, че самият обир край Арабаконак, не е бил самоинициатива на Димитър Общи. Всъщност инициатори за този обир е на представителите на комитетите в района на Етрополе, Правешко, Тетевенско. Идеята, че при един такъв обир на турската поща комитетската организация може да получи солидна сума която е много нужна именно на оня момент за закупуването на голяма партида оръжие, за което преговаря БРЦК в Букурещ, това което е интересно че и Ловешкия комитет и самия Апостол н ес абъли против тази идея, но Левски е бил против необлмисленото извършване, той е предлагал обира да се извърши след една внимателна реконцировка на ситуацията след едно внимателно изучаване на обстановката и да се намери най-подходящия момент за извършване на операцията. Но Димитър Общи не се е съобразил с това.

Матей Преображенски, Миткалото, представител на онези по - малко известни на съвременните българи.е едно от най- доверените лица на Апостола. Куриерски представител на Апостола във Влашко, Сърбия. Той е интересна личност – притежава великолепна ерудиция, която му позволява да се изявява в непричини за тогава области военна техника, изграждане на нещо с което да може да се лети. Той е един български вариант на Леонардо Да Винчи колкото и смело да звучи едно такова сравнение, той съчетава в себе си и онези белези на обикновения българин и онези качества на образвания българин и онзи самоотдаен дух който е готов на всичко в името на революцията..Левски му има безпределна вяра. Но за съжаление няма шанс да доживее Априлското въстание и освобождението на България.

Връзката между Велчовата завера, Г. С. Раковски, комитетската организация на Левски – така изглежда ХІХ век на българското националноосвободително движение. Външно като че ли тези събития нямат връзка. Но те очертават прогресивната линия, налагане на идеята за самостоятелно национално действие на населението за активно участие в бъдещата въоръжена борба. Велчовата завера е първия самостятелен опит на българите в ново време да организират едно всенародно въстание, чрез което да се постигне разрешаването на българския политически въпрос. При Раковски я виждаме четвърт век по – късно тази идея е в по - богат вариант и обогатена с много повече нюанси, в обстановката която живее и се бори. Всъщност Раковски прилага отчасти опита на Велчовата завера в годините на Кримската война, когато предлага една идея за тайни общества имащи за цел да подготвят населението за предстоящото руско настъпление на юг от река Дунав. И ако трябва да говорим за някакви най-ранни форми на комитетски структури в цялата българска територия то това са тайните общества на Раковски. Макар, че те нямат онзи завършен вид на комити както вече можем да говорим при тайни комитети или БРЦК. При Левски наблюдаваме следващия етап: става дума за едно ново обмисляне на комитетската организация идеите при които работи Раковски стигат до своята кулминация. Става дума за едно ново осмисляне на комитетската организация като форма чрез която може да се подготви населението за бъдещата революция, съдържание в което се влага смисъла за идеята за въстание. Много по - ясно се открояват принципите за социалната справедливост, принципите за бъдещото държавно устройство, което е подчинено на модерните буржоазно-демократични представи за тогавашното общество. При Левски имаме един финален завършваш етап на политическото мислене през епохата на Възраждане. Не случайно днешните българи винаги търсим опора в нашето националноисторическо битие тъкмо в идеите на Левски, защото в тези идеи ние виждаме заложени онези принципи по които се развива българската държава и българската общност през следващите сто, сто и тридесет години.

Ако се абстрахираме от детайлите и тендинциите ва българското общество през ХІХ век Възраждането това което остава като видима линия очертаваща основните етапи на политическото възраждане според проф. Николай Генчев : ” Мисля, че днешния ден когато България изпитва такава остра криза, преди всичко психологическа и национална криза след това политическа и социална и стопанска няма достатъчно сили и морални и материални да се ревизират идеите на Левски. Важното е тези идеи да не бъдат поругани да не бъдат изхвърлени от българския пантеон да не бъдат забравени. Предполагам ще се намерят пет поколения по – добри, по - талантливи, по – даровити, по – силни, по – сближени с духа на Апостола, които ще се опитат да реализират тези идеи.”

[roki]

Старобългарската книжнина по времето на цар Симеон


По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокрация. Активно участие в книжовния и в просветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, излязла изпод перото на ранновизантийските богослови. Под непосредственото му ръководство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставени още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучителни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса\&#34; от Йоан Дамаскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите.\&#34; Подобно на българския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев\&#34;. Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на света - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев\&#34; представлява своеобразна енциклопедия с най-различни естественонаучни знания.
Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното евангелие\&#34;. То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието\&#34;. В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа\&#34; и се окачествяват като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи названието „Азбучна молитва\&#34;. По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от славянската азбука. В края на „Учителното евангелие\&#34; Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки\&#34;), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откритият негов химнографски цикъл в т. нар. „Битолски триод\&#34; - старобългарски книжовен паметник от XII в.
Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбър, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите\&#34;. С образен език и с аргументи от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срещу опитите на византийците да омаловажават делото на славянските просветители.
Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с широко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на средновековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и достъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възгледи.